Спиращият войната

— Значи трябва просто да легнем на гръб ли? — попита младият мъж. — Да ги оставим да ни стъпчат? Какво значение има дали ще го направят неволно? Пак ще сме стъпкани.

— Не — възрази Вивена. — Трябва да има по-добър начин. Сега идрианка е тяхна кралица. Може би, ако им оставим време, те ще преодолеят този предразсъдък. Сега трябва да съсредоточим силите си върху това да предотвратим нападението!

— Думите ви са разумни, принцесо — каза старият мъж с шапката. — Но… и ми простете за това, че се изтъквам, но… на нас, които сме тук, в Халандрен, ни е трудно да се грижим повече за Идрис. Идрис ни провали още преди да напуснем, а сега вече не можем и да се върнем.

— Идрианци сме — каза друг. — Но… семействата ни тук са по-важни.

Преди месец думите им биха я оскърбили. Преживяното на улиците обаче я беше научило какво може да направи отчаянието с човек. Какво беше Идрис за тях, ако семействата им гладуваха? Не можеше да ги вини за отношението им.

— Мислите ли, че ще живеете по-добре, ако Идрис бъде завладян? — попита Вашер. — Ако започне война, с вас ще се отнасят много по-зле, отколкото сега.

— Има други възможности — каза Вивена. — Знам участта ви. Ако се върна при баща ми и му обясня, навярно ще можем да намерим начин да ви върнем в Идрис.

— Да ни върнете в Идрис ли? — каза един от мъжете. — Семейството ми е тук вече от петдесет години!

— Да, но докато кралят на Идрис е жив, имате съюзник — отвърна тя. — Можем да действаме с дипломация, та животът ви да се подобри.

— Кралят не се интересува от нас — подхвърли тъжно друг.

— Аз се интересувам — отвърна тя.

И беше истина. Странно, но отчасти се чувстваше повече близка с идрианците в града, отколкото с тези, които бе оставила. Разбираше ги.

— Трябва да намерим начин да привлечем внимание към страданията ви, без да предизвикваме и омраза с това — каза тя. — Ще го намерим. Както казах, сестра ми е омъжена за Бога крал. Може би чрез нея ще успеем да го убедим да подобри условията в бедните квартали. Не защото го е страх от насилието, което могат да причинят хората ни, а заради жалостта, която изпитва от положението им.

Продължаваше да стои на колене, засрамена пред тези хора. Засрамена от това, че плаче, че я виждат в нелепо облекло и с разрошена къса коса. Засрамена от това, че толкова се е провалила.

„Как можах да се проваля толкова лесно? Аз, която уж трябваше да съм толкова подготвена, толкова сдържана. Как можах да се разгневя толкова, че да пренебрегна нуждите на хората си само за да отмъстя на Халандрен?“

— Искрена е — каза накрая един от мъжете. — Да, искрена е.

— Не знам — рече друг. — Все още мисля, че е много късно.

— Ако е така — промълви Вивена, все още забила очи в пода, — какво имате да губите? Помислете за хората, чийто живот бихте могли да спасите. Обещавам ви, Идрис няма да ви забрави. Ако помогнете да сключим мир с Халандрен, ще се погрижа да ви приемат като герои в отечеството ни.