Спиращият войната

Възхитена от великолепното усещане, тя се усмихна, седна отново на стола и избърса остатъците риба от устата си.

— Болестта ми се махна!

— Разбира се. Имаш достатъчно Дъх поне за Третото извисяване, ако не греша. Никога няма да боледуваш. Почти няма да остаряваш дори. Стига да успееш да си задържиш Дъха, естествено.

Тя го погледна в паника.

— Не. Няма да те принуждавам да ми го дадеш. Макар че може би трябва. Голяма беля си, принцесо. Повече, отколкото струваш.

Тя се залови отново с храната, вече по-уверена. Имаше чувството, че последните няколко седмици са били кошмар. Мехур, нереален и несвързан с живота й. Тя ли беше наистина онази, която седеше на улицата и просеше? Наистина ли беше спала в дъжда и живяла в калта? Наистина ли беше мислила да започне да проституира?

Да. Не можеше да го забрави само защото вече си беше върнала Дъха. Но дали това, че беше станала Бездушна, бе повлияло на действията й? Дали болестта й също си беше казала думата? Тъй или иначе, главната причина бе просто отчаянието.

— Добре — каза той, стана и взе меча. — Време е да тръгваме.

— Къде? — попита тя недоверчиво. Последния път, когато го беше срещнала, той я беше намерил, принудил я беше да докосне този меч и я беше оставил вързана и със запушена уста.

Без да обръща внимание на тревогата й, Вашер хвърли на масата купчина дрехи.

— Облечи ги.

Тя ги огледа. Дебели панталони, риза, която се затъкваше в тях, елек върху ризата. Всичко в различни оттенъци на синьото. Имаше долни дрехи в не толкова ярък цвят.

— Това е мъжко облекло — каза тя.

— Практично е — отвърна Вашер и тръгна към вратата. — Няма да харча пари да ти купувам модни рокли, принцесо. Ще трябва да свикваш с тези дрехи.

Тя отвори уста да възрази, но бързо преглътна недоволството си. Беше прекарала… не знаеше колко време в тънка, почти прозрачна долна риза, която едва я покриваше до средата на бедрата. Взе панталоните и ризата с благодарност.

— Моля те… — Обърна се към него. — Благодарна съм ти за облеклото. Но не мога ли поне да знам какво смяташ да правиш с мен?

Вашер се поколеба на вратата.

— Имам работа за теб.

Тя потръпна, като си спомни труповете, които й беше показал Дент, и мъжете, които Вашер беше убил.

— Пак ще убиваш, нали?

Той я изгледа намръщено.

— Дент работи за нещо. Ще му попреча.

— Дент работеше за мен — каза Вивена. — Или така поне казваше. Всички неща, които направи, бяха по моя заповед. Просто гледаше да съм доволна.

Вашер се изсмя презрително и Вивена се изчерви. Косата й реагира на настроението й — за първи път след стъписването, когато видя Парлин мъртъв — и почервеня.

Беше толкова нереално. Две седмици на улицата? Струваше й се, че е било много по-дълго. Но ето, че изведнъж беше отново чиста и нахранена и някак отново се чувстваше като себе си. Отчасти беше заради Дъха. Не искаше никога повече да се разделя с него.