Дар за бурята [bg]

— Йоланда! — кресна.

Жената се обърна да я погледне и на лицето ѝ се изписа пълно недоумение само миг преди изстрелът да изтрещи до ухото на Амая и напълно да я оглуши. Йоланда рухна на земята и гърдите ѝ се обагриха в червено. Амая се извърна ужасена, насочила пистолета по посока на изстрела, и видя съдия Маркина, застанал под дъжда с мрачно изражение.

— Какво направи? — извика тя, без дори да се чува, дясното ѝ ухо беше заглъхнало, сякаш е била под водата.

Клекна до Йоланда и провери пулса ѝ, държейки на мушка съдията.

— Мислех, че ще те нападне — отговори той.

— Не е вярно. Ти я уби, уби я, защото е била права.

Маркина намръщено отрече с глава.

— Тук ли са те? — попита Амая, надигайки се и гледайки към вратата на криптата.

Той не отговори. Амая отстъпи една крачка и зарита ключалката, както Йоланда го бе правила преди минута.

— Недей, Амая — помоли я Маркина, без да сваля оръжието си.

Тя се обърна и го погледна, вбесена. Дъждът се усилваше под напора на вятъра и обливаше лицата им с ледена вода, а тътенът на бурята, която приближаваше почти като разумно същество, нарастваше.

— Ще ме застреляш ли? — попита. — Ако ще го правиш, не губи време, защото ти се кълна, че ще видя какво има вътре, ако ще това да е последното нещо, което ще направя.

Маркина свали пистолета и прекара ръка през лицето си, за да отклони водата, която влизаше в очите му. Амая се обърна и за пореден път изрита дървената врата, която отстъпи със силен пукот, а счупената брава падна на земята.

— Амая, моля те, погледни, щом искаш, но преди това ме изслушай.

Тя се наведе, за да събере частите от механизма, и ги захвърли извън радиуса на отваряне на вратата; пъхна пръсти в зейналата дупка и усещайки как треските се забиват в месото ѝ, дръпна силно вратата навън.

От тъмната гробница я лъхна миризма, която не можеше да се сбърка: на смърт, на разложение в начален стадий. Сбърчи нос и се обърна към съдията с насочен пистолет.

— Защо мирише така, след като тук не е погребван никой от петнайсет години?

Маркина пристъпи една крачка към нея и тя стисна още по-здраво глока.

— Какво правиш, Амая? Няма да ме застреляш — заяви той, гледайки я нежно и тъжно, както се гледа непослушно момиченце.

Тя понечи да отговори, но докато го гледаше, силите я напуснаха. Беше толкова млад, толкова красив…

— Ще ти кажа всичко, което поискаш да узнаеш, имаш думата ми — каза той с вдигната нагоре длан. — Край на лъжите, обещавам ти.

— Откога знаеше? Защо не ги разобличи? Защо не ги спря? Те са побъркани.

— Не мога да ги спра, Амая, ти дори не можеш да си представиш огромните мащаби на това нещо.

— Вероятно — отвърна тя, — но някои, като малката Еспарса, са съвсем скорошни. Това поне е можело да се предотврати.

— Опитах се да го спра според силите си.

— Ходил си в затвора и си се видял с Берасатеги, заместникът на директора отрече, ти ми каза, че не си се доближавал до килията… Точно тези ти бяха думите, но Йонан имаше снимка, на която се виждаш съвсем отблизо — каза замислено тя.