Ловците

Кастило се събуди, когато Лопес го разтърси за рамото. Спа неспокойно, защото след като излетяха от Кито, се бе свил на една от седалките в предната част на пътническия салон.

По-младото момиче се бе отпуснало на седалката срещу него. Госпожа Мунц и по-голямата й дъщеря бяха полегнали на канапетата. Когато отвори очи, Кастило забеляза, че са се изправили, че очите на малката, изпънала гръб, издават загриженост, дори страх.

След това забеляза защо.

В салона имаше четирима непознати. Единият бе в спретната униформа на лейтенант от имиграционното бюро. Другите двама бяха тежко въоръжени, облечени в черни гащеризони, на гърдите с емблеми на служба „Американски митници“.

Един от митничарите, едър мургав мъж, стискаше „Узи“ с насочено напред дуло и Кастило веднага му се сопна:

— Насочи тъпото си оръжие към пода! — излая той на английски.

— Гринго! — предупреди го предпазливо Лопес.

Офицерът насочи „Узито“ към Кастило.

— Значи не говориш английски? — сряза го Кастило на испански. — Не насочвай това чудо към мен!

— Спокойно, господине — обади се лейтенантът от имиграционните.

Погледна едрия с „Узито“ и нареди:

— Спусни надолу оръжието.

— Така вече е по-добре — отвърна все още вбесеният Кастило.

— Карлос — обади се Лопес, — господата искат да претърсят самолета и багажа ни. Торине предположи, че ще искаш да поговориш с тях.

— Ще претърсим самолета, не разбрахте ли? — озъби се едрият мургав митничар.

Кастило го погледна в очите.

Тогава, господине, с цялото си уважение, предлагам да започнете със съдържанието на куфарчето ми — подхвърли саркастично той. — На земята до вас е.

Какво има в куфарчето? — попита едрият.

— Документите ми — отвърна Кастило. — Аз съм специален агент Кастило от Тайните служби.

Мургавият се замисли за момент, след това кимна.

— Ясно.