Сделката на капитан Ворпатрил
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Бараяр #18
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-333-1
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сделката на капитан Ворпатрил». Краткое содержание книги:
Именно с това се занимаваха, когато Перла взе от купчината някакво дълго връхно палто, тръсна го и нещо изтрака на пода. Иван подскочи.
— О! — възкликна лейди гем Естиф. Наведе се, взе нещото и го погледна запленено. — Определено не очаквах да го намеря тук!
— Какво е това, бабо? — попита Тедж. Жените се стекоха да погледнат.
— Старата ми брошка. — Сетаганданската висша се усмихна. — Мислех, че съм я загубила.
Иван, нагизден в парадната униформа на някой мъртъв бараярски принц, която му беше възтясна, пристъпи на свой ред да погледне. Брошката не беше от най-красивите — симетрична подредба от мъниста, които приличаха на малки сачми. Някаква стара сетаганданска мода в бижутерията? Но явно беше много скъпа за старата дама, защото тя моментално я закачи на дрехата си.
— Браво, Перла!
Модното шоу приключи принудително заради все по-слабата светлина на химическите фенерчета. Иван се измъкна с облекчение от бодливата вълна и позеленелите златни ширити на старата униформа, изпълнен с ново и неочаквано уважение към мъките на своите предци, и с радост облече собствените си цивилни дрехи, нищо че бяха омачкани и мръсни. Баронесата включи ново фенерче и го остави на един сандък в центъра на стаята. Хората се оттеглиха на малки групички по периферията на помещението и си направиха импровизирани легла от дворцовите одежди. Идеята беше да поспят, защото това щеше да забави дишането им и следователно да спести кислород.
Иззетите, но безполезни комуникатори на Имола и неговите мутри поне им позволяваха да следят часа — оставаха приблизително три часа до съмване, прецени Иван. Ако денят беше делничен, той щеше да стане за работа след около час. Двамата с Тедж се сгушиха до една от стените; Шив и Удин — до друга. Перла и Смарагд си направиха общо легло, а Гъли и Амири пуснаха котва наблизо, но без да навлизат в личното им пространство. Единствена лейди гем Естиф не си легна. Седеше и очите й бяха вперени в бог знае какъв парад от спомени.
Иван придърпа Тедж към себе си като мека възглавница и скри лице в косата й. Миризмата й го успокояваше. Отношенията му с тъмнината бяха сложни по принцип, и още по-сложни в момента, но ако затвореше очи, може би мракът щеше да му се стори по-естествен. Макар че едва ли щеше да заспи предвид…
Сепна се от дълбок вибриращ звук, който идваше сякаш от самите стени, без посока, отвсякъде. Фенерчето, което бяха оставили на сандъка в средата на стаята, падна и се търкулна. Друго светна откъм Шив и Удин; Иван добави и едно от своите, седна и го вдигна високо. Тедж вече бе скочила на крака, рошава, сънена и уплашена. Иван също стана.
— Какво е това, мамка му? — извика Амири през несекващия гръмотевичен шум. Звукът се промени, стана по-писклив, за миг спря, после започна отново.
Иван тръгна из стаята в опит да определи откъде идва; накрая, на принципа на елиминирането, реши, че идва отгоре.
— Или Ворбар Султана е подложен на внезапна бомбардировка от космоса — каза той, — или инженери местят по спешност тонове пръст със свръхмощна строителна техника.
Колкото и окуражително да звучеше това, Иван си даде сметка, че да стоиш точно под свръхмощна строителна техника не е най-здравословната позиция, особено ако инженерите работят на сляпо, и извика:
— Отдръпнете се към стените!
Дали конструкцията на бункера имаше някакви подсилени места, като врати или трегери, под които да застанат? Е, врати нямаше със сигурност. Може би ако слязат на долното ниво? Поне щяха да увеличат разстоянието… Тъкмо щеше да го предложи, когато звукът спря.
Внезапната тишина май беше също толкова изнервяща като гръмотевичната дандания. Вече всички гледаха нагоре, с изражения, вариращи по скалата от надежда до страх, с няколко отклонения — лицето на лейди гем Естиф носеше обичайната си спокойна маска, а това на Шив беше изкривено във възгадна иронична усмивка. Тедж… се беше лепнала за Иван. Той нямаше нищо против, разбира се.
През следващия час звукът започва и спира десетина пъти. Ставаше по-силен, приближаваше се, вибрациите изтъняваха странно, като писклив вой. От тавана — или покрива, в зависимост от гледната точка — се чуваха удари.
Оглушителен вой… от тавана се посипа прах. Над центъра на стаята бавно се очерта кръг. Иван се спусна напред да спаси кутията с печатните кинжали, изтича обратно при Тедж и се опита да изчисли приблизителната тежест на диск с диаметър два метра, направен от свръхплътен и свръхподсилен пластобетон, плюс инерцията, която щеше да набере при падането си от три метра. Щеше ли да пробие пода и да се стовари в долното ниво? Нищо чудно…