Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
И Марал застава с лице към конете, които са обърнали глави към него, щом са чули притаеното пеене на тъпана. Очите на конете тайнствено светят, ушите им предат, дългите гриви се развяват, а дългите опашки се влачат по тревата. Най-отпред стои огромният ален жребец, изпъкналите мишци по гърдите му трепкат.
Марал се изправя пред конете, после леко прикляква с разтворени колене. Протяга напред двете си ръце, в които държи малкия тъпан. И като удря тихичко по тъпана, Марал още по-тихо запява. И се олюлява, и се мести от крак на крак, и започва бавно да играе танца на орела. Тъй играят победителите на пролетния бяг, така ще победи и той — Марал, и всички ще играят с него.
А конете почват да пристъпват от крак на крак и да се олюляват. Безброй утрини ги е учил Марал да играят танца на орела, плакал е, молел се е. И сега конете танцуват с него, извиват прекрасните си шии, тупат по ударите на тъпана със стройните си нозе. И цялото ято коне плавно се люлее като червена гора под поривите на топъл летен вятър — не, люлее се като огромни червени цветя — и конете са леки като птици; и това е като магия, че тези огромни тела са станали безплътни и сякаш ги люлее вятърът.
А Марал се обръща и бавно обикаля в кръг върха на могилата и цялото ято коне танцува и го следва.
После Марал сяда край пепелта на огъня и гледа степта.
Под нозете му сиво зеленее степта, а над главата му синьо зеленее небето. И по зелената степ текат червените облаци на стада от коне, забулени от мъглата на праха, а по синьото небе плуват три бели облака с червени ръбове от ранно слънце. И не хвърлят тези облаци сенки над степта, ами събират сиянието на слънцето и го отразяват върху степта — като сребърни огледала с червена обковка. Над степта сякаш светят три луни и през степта текат три сребърни лунни пътеки. Но сиянието на облаците не стига земята, а се отразява в светлата пара и в тънкия прах над стадата, та було от светлина замята степта.
И Марал знае, че там зад чертата на мъгливия кръгозор пасе стадо онагри. Вижда като пред себе си портокаловите копринени кожи, белите кореми, тънките нозе с черни копита. Поглежда в бездънните очи на водача на стадото. Нито едно живо същество в степта няма очи като онаграта. Окото на онаграта е като огледало, то отразява степта. И всички знаят, че то има вълшебна сила. И онаграта гледа Марал, вижда всичко в него, но Марал не може да проникне в душата на онаграта. Изведнъж жребецът вдига глава и кобилите му вдигат глава. И препускат, та онагрите летят като птици. Няма по-бързи нозе от нозете на онаграта в цялата степ. Никой не може да настигне онаграта. И Марал вижда, че водачът на стадото е целият бял. Това е бялата онагра — мечтата на всеки конник. И Марал пуска край стадото девет червени оногурски кобили. Тогава водачът на онагрите се отделя от своите портокалови жени и подгонва червените кобили. А те в ужас летят пред белия жребец, защото онагрите са могъщи мъже. И онаграта настига най-хубавата кобила; и те се любят с пронизително цвилене и с ровене на копита върху зелената степ. А напролет Марал ще държи в ръце бяло жребче. Марал ще го отгледа като дете. Марал ще го храни с варено месо и варен овес. И след три години Марал ще спечели голямото пролетно надбягване. И ще изиграе своя танц на орела пред майка Акага и пред тълпите горди оногури — а след него ще танцува белият син на онаграта и кобилата.
Но ако не успее да подмами бялата онагра, Марал ще хване белия жребец, който води подивелите коне в степите оттатък насипа, край славянските гори. И пак никой няма да говори, че Марал няма баща, няма майка, няма нито един кон.
И все още унесен в бляновете си, Марал слиза към реката. Там, на високия бряг, на припека, царуват костенурките. Там най-напред се стопява снегът и в първия пролетен ден Марал винаги идва до реката, спотаява се и чака. И всяка година дочаква чудото — земята оживява. Земята се раздвижва, кърти се на кръгли парчета — и късовете земя се надигат и неумолимо тръгват, като сипят бучки пръст, гнили съчки и сухи листа. Това са невидимите костенурки, които се събуждат от зимен сън и поемат на среща с пролетта — понесли на черупките си самата земя, както се разказва в преданията за първите дни на света.
Сега там, на високия бряг, тревата вече е прегоряла. Марал ще запали тревата — вятърът духа към реката — и от сухите треви бавно ще изпълзят едри костенурки. Те ще крачат все така търпеливо, сякаш дори огънят не може да ги накара да бързат. Марал ще ги излови, ще ги обърне по гръб и ще ги остави да се пречистят в плетените кошове. А после ще занесе цял кош костенурки на майка Акага.