Прелестни създания
- Автор: Штоль Маргарет, Гарсия Ками
- Серия: Прелестни създания #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-230-0
- Переводчик: Паулина Мичева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прелестни създания». Краткое содержание книги:
Друг път е прокълната…
Лена Дюшан се различава от всички други момичета в малкото градче Гатлин.
Надарена с чародейни сили, тя се опитва да се слее с останалите и да се пребори с проклятието, което преследва рода й от години. Но дори и сред обраслите с бурени градини, мрачни тресавища и ронещи се надгробни камъни на потъналия в следобедна дрямка град, тайните не могат да останат скрити дълго…
Итън Уейт се опитва да напусне града, в който семейството му е живяло винаги, и брои месеците до заминаването си в колеж. През деня отчаяно се бори със скуката, през нощта обаче започва да сънува един и същ странен сън с тайнствено момиче.
Когато Лена идва да живее в най-старото имение в окръга, обвито със зловеща слава, Итън е привлечен неустоимо от нея и е твърдо решен да открие каква е връзката между тях.
В град без изненади — тъмен и злокобен, една тайна може да промени всичко.
И само любовта може да те изведе от мрака…
Макар тя да беше чудовище, Линк не можа да се удържи, гледайки я как си отива.
— Хей, Рид!
Тя спря и се обърна към него с почти печално изражение на лицето. Като че ли не можеше да промени това, което е, както акулата не може да спре да бъде акула, но ако можеше…
— Да, захарче?
— Не си чак толкова зла, колкото си мислиш.
Ридли се взря в очите му и почти се усмихна.
— Знаеш какво казват хората, нали? Просто попаднах в лоша компания.
11.II
Семейството се събира
След като се убедих, че татко е на сигурно място в ръцете на медицинските екипи, които обезопасяваха историческата възстановка, се затичах към купона с бясна скорост. Минах покрай момичетата от „Джаксън“, които куфееха на музиката на „Холи Ролерс“ и изглеждаха доста мръснишки, облечени в спортните си якета и прекалено късите си горни блузки. Бандата свиреше, но Линк не беше на сцената, а тичаше редом с мен. Беше шумно. Шумна музика на живо. Толкова шумна, че за малко да не чуя как Ларкин ме вика.
— Итън, насам! — Той стоеше сред дърветата, точно зад светлоотразителното въже, което отделяше безопасната зона от територията, където можеше да получиш няколко куршума в задника. Какво правеше там? Защо не беше в къщата? Помахах му с ръка, той ми отвърна и се скри зад хълма. Обикновено бих казал, че да прескочиш това въже не е най-добрата идея, но не и днес. Нямах друг избор, освен да го последвам. Линк продължаваше да тича зад мен, препъвайки се в мрака, но все пак някак успяваше да поддържа темпото, както винаги е било.
— Хей, Итън…
— Какво?
— За Ридли… Трябваше да те послушам.
— Всичко е наред, човече. Аз трябваше да ти кажа всичко по-рано.
— Нямаше да помогне. Едва ли щях да ти повярвам.
Звуците от изстрелите на пушките отекваха над главите ни. И двамата приклекнахме инстинктивно.
— Да се надяваме, че са халосни — каза Линк нервно. — Няма ли да е странно, ако собственият ми баща ме простреля тук?
— С моя късмет напоследък няма да се изненадам, ако ни простреля и двамата.
Стигнахме до върха на хълма. Виждах гъстите храсти, дъбовете и пушека от оръдията в полето под нас.
— Насам! Тук сме. — Ларкин ни извика от другата страна на гъсталака. Предположих, че има предвид себе си и Лена, затова се затичах още по-бързо. Сякаш животът й зависеше от това, а и доколкото знаех, може би наистина беше така.
И тогава осъзнах къде се намираме. Това беше арката към градината на „Грийнбриър“. Ларкин и Лена стояха на полянката, на същото място, където бяхме разкопали гроба на Женевиев преди няколко седмици. От сенките зад тях излезе неясна фигура. Беше тъмно, но имаше пълнолуние и…
Примигнах от изненада. Това беше…
— Мамо, какво, по дяволите, правиш тук? — Линк беше още по-объркан и от мен.
Защото пред нас стоеше майка му, мисис Линкълн, моят най-лош кошмар, или поне в моя топ десет. Изглеждаше странно, някак не на място, облечена в нелепи фусти и смешна басмена рокля, пристягаща прекалено силно талията й. Беше застанала точно на гроба на Женевиев.
— Така… Знаеш какво мисля за просташкия език, нали, млади човече?
Линк се почеса. В това нямаше никакъв смисъл, нито за него, нито за мен.
Лена, какво става?
Лена?
Нямаше отговор. Нещо не беше наред.
— Мисис Линкълн, добре ли сте?
— Чувствам се прекрасно, Итън. Битката не е ли очарователна? И рожденият ден на Лена, разбира се. Тя ми разказа. Чакахме ви, или поне единия от вас.
Линк пристъпи към нея.
— Е, тук съм, мамо. Ще те заведа у дома. Не бива да преминаваш безопасната зона. Някой може да те рани случайно. Знаеш какъв лош стрелец е татко.
Сграбчих ръката на Линк и го дръпнах назад. Имаше нещо сбъркано, нещо особено в начина, по който тя ни се усмихваше. Нещо в ужасения поглед на Лена.
Какво става тук? Лена!
Защо не ми отговаряше? Наблюдавах я как изважда верижката със закачения на нея пръстен на мама изпод блузата си и го стиска с всичка сила. Виждах как мърда устните си в мрака. Успях да чуя някакъв много слаб шепот в най-дълбоките ъгълчета на съзнанието си.
Итън, бягай! Повикай чичо Макон! Бягай!
Но не можех да помръдна. Не можех да я оставя отново.
— Линк, ангелче мое, ти си толкова внимателен към мама.