Рицарят тамплиер: Кралство в края на пътя
- Автор: Гийу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Персей“
- ISBN: 978-954-9420-72-2
- Переводчик: Румен Руменов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят тамплиер: Кралство в края на пътя». Краткое содержание книги:
Рицарят тамплиер носи от Йерусалим знания и култура, които са предвестник на едно ново време за Европа. Но той усеща, че дебне война — въпрос на време е вражески род да поиска да си възвърна трона с помощта на съюзници отвън. Използвайки военния си опит и знания, Арн трябва да създаде и обучи армия, готова да се изправи срещу тях. И да положи основите на едно обединено кралство.
Най-отзад имаше повече от три хиляди мъже, въоръжени с далекобойни лъкове. В тях беше ключът към победата.
Арн беше помолил крал Ерик и два ескадрона от кавалерията да го придружат срещу датчаните, за да ги увлекат в правилната посока. Ерик беше обграден от знаменосците си и в този хубав зимен ден трите златни корони на син фон се виждаха отдалеч. Така искаха да накарат датчаните да повярват, че най-накрая ще срещнат врага в решителна битка.
Бързо забелязаха, че маневрата е успешна: датчаните заеха позиция над долината, за да използват наклона по време на първата опустошителна атака на тежката си конница. Навярно бяха много доволни, че неприятелят изглежда не разбира в какво неизгодно положение се намира. Е, мястото на битката беше решено. Трябваше да се изчакат още няколко часа датските сили най-накрая да заемат позиции.
Тогава Арн, придружаван от краля, се върна при останалата част от конницата си. Всички можеха да видят каква мощна армия се струпва над тях. Двамата увериха хората си, че ако всеки прави това, което са му казали, победата им ще е по-бърза, отколкото можеха да си представят. Никой не трябваше да се отчайва, защото това беше не само тежък грях, но и почти сигурна загуба.
На войниците, които образуваха дългата редица от големи квадратни щитове и копия, казаха, че никой не трябва да напуска поста си. Ако и един измежду тях тръгнеше да бяга, чувайки тропота на конете, хвърлени в атака, врагът щеше да види тази пролука, от която имаше нужда, за да проникне. Ако никой не помръднеше, той просто нямаше да премине.
На арбалетчиците повториха няколко пъти, че трябва да се изправят едва когато врагът е толкова близо, че да виждат цвета на очите му. Чак тогава можеха да се прицелят и да стрелят. Ако всеки правеше това, което трябва, пред копията щяха да паднат повече от сто конници, преграждайки пътя на воините зад себе си, ако останеха такива.
Не беше толкова лесно да накарат свеите да се вслушат в разума. Тези свирепи воини горяха от нетърпение да се впуснат веднага в битка и да бъдат убити.
Беше важно обаче да се говори на стрелците, които се намираха най-отзад и съставляваха основната част от армията. Арн им обясни, че победата се основава на техните лъкове. Победата беше сигурна, ако правеха точно това, което се очакваше от тях. Ако ли не, всички щяха да умрат край Лена.
В момента, когато устата на Арн и тази на краля бяха пресъхнали от говорене, на върха на хълма се забеляза някакво движение, сякаш датската армия се готвеше за атака. Над бойното поле настъпи тишина и всеки се помоли на Бог и на светците да му донесат победа и да го запазят жив. Датчаните бяха сигурни в надмощието си. Имаха срещу себе си три пъти по-малобройна армия, с конница, представляваща една трета от тяхната.
Докато готите, хората от рода на Ерик и Фолкунгите се страхуваха от първата атака, свеите очакваха началото й с все по-голямо нетърпение.
Арн отиде до последните редици и поиска от един от най-добрите стрелци, родом от поселище близо до Арнес, да изстреля стрела с червени пера в посоката и на височината, която беше определена за всички.
Самотната стрела прелетя надалеч над бойното поле и се заби приблизително по средата между двете армии. Тогава откъм редиците на датчаните се чуха груби смехове, които сякаш вярваха, че някакъв стрелец се е уплашил и е загубил самообладание. Това доказваше, че те никога не са се сблъсквали с далекобойни лъкове. Арн въздъхна облекчено и каза последната си молитва.
Когато датската армия тръгна напред, се чу тропотът на хиляди копита, които тъпчеха снега. Арн си помисли, че шумът щеше да е още по-ужасяващ, ако не го приглушаваше снега. По склона се спускаше истинска смъртоносна стоманена стена.
Арн беше застанал до малко възвишение, над стрелците, на които заповяда да извадят първите си стрели, да опънат лъковете си и да стрелят. Ясно се чу звукът от тези три хиляди опънати лъкове.
Тропотът на копитата и тракането на оръжията все повече се приближаваха. Повдигнатият във въздуха сняг образуваше непрекъснато растящ облак, а това беше предимство, за което Арн не беше помислил. Той се вгледа в далечната стрела и червените й пера, както и приближаващата я стена от конници. После вдигна ръка и с пълно гърло извика да изчакат… да изчакат още… още малко!
— Стреляйте! — извика след това с всичка сила, като свали ръката си.
И тогава бойното поле притъмня от огромен черен облак, който заплашваше летящите в галоп конници. Сякаш излетяха милион чапли.