Рицарят тамплиер: Кралство в края на пътя
- Автор: Гийу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Персей“
- ISBN: 978-954-9420-72-2
- Переводчик: Румен Руменов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят тамплиер: Кралство в края на пътя». Краткое содержание книги:
Рицарят тамплиер носи от Йерусалим знания и култура, които са предвестник на едно ново време за Европа. Но той усеща, че дебне война — въпрос на време е вражески род да поиска да си възвърна трона с помощта на съюзници отвън. Използвайки военния си опит и знания, Арн трябва да създаде и обучи армия, готова да се изправи срещу тях. И да положи основите на едно обединено кралство.
След като един час следваха датската армия, получиха неочакван шанс. В действителност тежки волски каруци пренасяха основната част от провизиите и фуража през трудно проходим разкалян терен. Нямаше да е трудно да се приближат до тези животни, да убият достатъчен брой и да запалят фуража, за да забавят значително вражеската армия.
В същото време не се налагаше да бързат, а се предоставяше и удобен случай младите да научат малко повече за стратегията. Арн смяташе, че те вече знаят достатъчно за дребните бойни операции и изкуството да се защитават. Без да изстреля и една стрела или да предприеме маневра, Арн отведе хората си да прекарат нощта в достатъчно отделена хижа. Отнесоха се внимателно с местните и взеха само това, от което имаха нужда за вечеря. Нито удариха, нито нараниха тези, които се противопоставяха.
Арн използва вечерта, за да обясни, че могат да унищожат провизиите на неприятеля, но това няма да им помогне особено, защото датската армия върви към Скара. Ако хората отидеха там изгладнели, местните рискуваха да си изпатят. Освен това в сегашното положение не знаеха какво имат намерение да правят по-нататък Сверкер и неговите датчани. Арн подозираше, че идват през зимата, за да стигнат до бреговете на езерото Ветерн, когато то замръзне, и да преминат оттам до Нес. Това не беше стратегическо място, но кралете понякога имаха своите детски идеи. Край езерото Висинг Сверкер щеше да има чувството, че отново е крал. Както и да е, как щеше да изхрани толкова голяма армия? Арн се разсмя откровено, за да окуражи своите млади неопитни бойци. Отлично разбираше какво чувстват, вървейки край толкова внушителна армия. От утре щяха да бъдат малко по-сигурни в себе си.
След една спокойна и дълга нощ Арн обяви, че ще минат в атака, но не срещу волове или провизии, не! — срещу най-добрите датски рицари, които със сигурност се намираха начело на кортежа. Стратегията беше проста: трябваше да ги накарат да разберат, че този, който преследва по-бързи врагове, никога няма да се върне.
Първият път, когато приложиха тази тактика, тя подейства идеално.
Начело на един-единствен ескадрон Арн се насочи към първата линия на армията, където имаше голяма тежка конница и значително количество знамена. Датчаните в началото не повярваха на очите си, когато видяха група от едва шестнадесет човека да се приближава достатъчно, за да могат да си разменят обиди. Тогава Арн взе лъка си, сложи тетива, постави колчана на хълбока си, сякаш смяташе, че има достатъчно време, опъна тетивата и се прицели в първия знаменосец, който вдигна шита си. Но той веднага смени целта си и повали друг човек, малко по-назад в строя. На него дори не му беше хрумнало да се предпази и остана зяпнал от учудване. Едва тогава датчаните вдигнаха щитове, за да се предпазят. В първите редици на армията се чуха заповеди и петдесетина тежковъоръжени конници се подготвиха да атакуват в широко разгънат строй. Арн се разсмя подигравателно и гръмко и заповяда на хората си да опънат лъковете.
Това беше прекалено за датчаните, които се впуснаха в атака с наведени копия, в хвърчащия около конете им сняг. Без да бързат, Арн и хората му завиха към най-близката горичка, а врагът тръгна по петите им.
Като ги видяха да бягат окаяно към гората, датчаните нададоха победни викове.
Оттам не излезе нито един жив датски рицар. Пресрещнаха ги три ескадрона лека конница, които ги връхлетяха, преди те да имат време да извадят стрелите си, а последните оцелели посякоха с меч.
Втори път тази хитрост не подейства, защото датчаните не посмяха да преследват докрай врага, който се криеше. Вече се бяха примирили със загубата на двадесетина от своите, по-голямата част от които бяха най-добрите. Трябваше да се погрижат за останките им, дори и да бяха жадни за мъст. Освен това, тъй като конниците им вървяха напред, за да отъпкват прекалено дебелия сняг, не разполагаха с пехотинци стрелци в началото на строя. А конете им не можеха да настигнат много по-леките и бързи животни на Форшвик.
На следващия ден Арн отново доближи датския авангард начело на седемдесет и четиримата си конници. Беше избрал открито място между два хълма, където изгледът беше добър, така че датските конници да не заподозрат засада.