Кръвен обет [bg]

Ректорът поклати глава.

— Това не е правилният въпрос. По-скоро трябва да се запиташ следното: ако Михали е бог, защо е дошъл?

Южната планина бе скрита зад постройката, но и двамата се обърнаха в нейна посока. Тамас си припомни предупрежденията на Бо и Таниел. Древни магове, опитващи се да призоват бога. Това беше почти нелепо, като от някаква книжка. Страхове, породени от месеците батален стрес. Но пък първите предупреждения бяха пристигнали още преди началото на обсадата.

Тамас почеса ранения си крак. Болката побърза да се отзове.

— Чувал ли си за Обета на Крезимир? — неочаквано попита той.

— Глупости — отсече ректорът.

— Глупости? Значи знаеш за него? Аз научих, че това е тайна на кабалистите, известна само на тях и на владетелите.

— Наистина е така. — Възрастният учен попи челото си с кърпичка.

Тамас се канеше да настои за повече подробности, но му попречи разнеслият се писък.

Последва друг, сетне и трети. Вълна на ужас светкавично се разля сред тълпата, заедно с рева. Седящите край масите започнаха да се надигат, търсейки източника на паниката.

— Какво става? — Тамас сграбчи патерицата си и с мъка се надигна. — Разбери защо е тази паника — обърна се той към един от войниците. — Влезте вътре — заръча той на ректора и лейди Винцеслав.

Пред очите му Михали скочи върху една маса, ловък въпреки килограмите си, и се помъчи да види какво става.

— Успокойте се! — провикна се майсторът. Гласът му се разнесе над събраните с изненадваща сила. — Моля ви, върнете се по местата си.

Хората колебливо застинаха. Чакащите не искаха да изгубят местата си, но се тревожеха от случващото се. Всички си спомняха драгуните от Изборния ден.

Самият Тамас не виждаше нищо. Суматохата се бе зародила в далечния край на масите. Някои хора бягаха, блъскащи се срещу онези, които се опитваха да се приближат, за да видят какво става.

— Дайте ми пистолета — нареди Тамас. Той забеляза, че ректорът се е изправил и се опитва да види отвъд пречещите редици. Лейди Винцеслав стоеше край вратата заедно с телохранителя си. — Влезте вътре — отново заръча фелдмаршалът. — Не искам да бъдете стъпкани от пощурялата тълпа.

Ректорът не му обърна внимание.

— Твоя воля — изръмжа Тамас, вземайки единия от пистолетите за дуел. Той се убеди, че оръжието е готово за стрелба, преди на свой ред да се взре в тълпата.

— Ето там — посочи ученият.

Въпросният човек се намираше на няколкостотин метра от тях. Тълпата се бе отдръпнала от него; той стискаше нещо в ръката си. Тамас захапа барутен заряд и залитна под връхлитащия транс. След няколко предпазливи вдишвания усещането за гадене отмина, последвано от познатото изостряне на сетивата.

Мъжът беше облечен като Бръснар — с бяла риза и тъмен панталон под бяла престилка. Самата престилка вече не можеше да се нарече бяла, защото беше опръскана с кръв. В краката му лежеше тяло — жена с дълга руса коса.

Той обърса бръснача в престилката си и се затича към тълпата.