Кръвен обет [bg]

Ректорът хвърли небрежен поглед към струпаните хора.

— Не ми казвай, че вярваш в тези глупости. За майстора готвач, който бил бог. — Той се загледа в един казан с каша.

Тамас се поколеба, опитвайки се да разгадае тона му. Думите на учения бяха прозвучали необичайно. Въпреки остротата им, те очакваха потвърждение.

— Бог? Не. Силен Чудак. Може би малко луд. Но безобиден. Но пък… — Той замислено повдигна ръка. — Кой знае как изглежда един бог? Какво прави един бог? Как бих могъл да позная божество?

Фелдмаршалът засмяно поклати глава в отговор на изтерзания поглед на ректора.

— Михали определено е даровит човек. Много даровит. Но не мисля, че е бог. Ами ти? Ти си човекът, който в най-голяма степен би трябвало да знае. Ти познаваш цялата история на Деветте държави. В някоя от книгите говори ли се за Адом?

— Още преди много време осъзнах, че Крезимир никога няма да се върне. — Ректорът замълча. А Тамас осъзна, че няма представа за възрастта на събеседника си.

— А Адом…? — подкани фелдмаршалът.

— Той е обожавал храната — призна ректорът. — Има си причина той да е покровител на готвачите. Бил е едър, силен, властен и — той се загледа в една от помощничките на Михали, понесла чиния с пълнени гъски върху главата си — е бил много популярен сред жените. Обичал е всяка една от над четиристотинте си съпруги — във всеки един смисъл.

— Четиристотин? — повтори Тамас. — Аз с една едва се оправях.

Той побърза да отстрани образуващата се в гърлото му буца и промени темата:

— Но ти говориш така, сякаш си го познавал сам.

Ректорът не каза нищо.

— И Михали звучи като добър кандидат — продължи Тамас.

— Има прекалено много въпроси — каза накрая ученият. — По тази земя не е бродило божество от стотици години. Крезимир си отишъл, за да продължи да изследва космоса, а Нови и Бруд го последвали подир дни. Останалите или напуснали на свой ред, или просто изчезнали. Имало слух, че един-двама останали…

Тамас любопитно се спогледа с лейди Винцеслав.

— Добре ли си? — попита Тамас.

Ректорът го погледна за момент.

— Би ли ми повярвал, ако ти кажех, че Михали е даровит вълшебник?

— Без никакво съмнение. Но не е Привилегирован. Той е Чудак.

— Друг път Чудак. Ами ако ти кажех, че е най-могъщият вълшебник на света? Или ако кажех, че боговете на практика не са нищо повече от изключително могъщи вълшебници?

— Хипотетично? — уточни Тамас, разкривайки скептицизма си.

— Най-могъщите, живели някога?

— Шегуваш се.

— Това беше просто въпрос — тросна се ректорът.

— Е, и какво ако Михали наистина е такъв?

— Проблемът при логиката — рече ученият — е, че понякога си принуден да повярваш на собствената си хипотеза, дори и да не го желаеш. Какво усещаш, когато погледнеш към Михали с третото си око?