Записки по българските въстания

Всеки може да си въобрази после това до каква степен се е впаплачосало панагюрското население, което в своето възхищение отдавна беше забравило, че съществуват турци и султанска войска на няколко часа разстояние. Разказват, че в селото се подигнала голяма буря и неспоразумение. По-страхливите въстаници, в това число и жените, стягали вече едно-друго да бягат в гората, други просто не знаели що да чинат, а трети се разкаяли защо и за какво са въстанали, като ще бъдат нападнати така скоро.

Намерили се хора обаче, които погледнали на въпроса съвсем от друга страна. Начело на тия последните стояли панагюрските комисари. Тия решили, че каквото и да стане, който и да иде, ако ще би да е той и сам султанът, тия трябва да излязат насреща му и да докажат на дело защо са въстанали. Сполучили тия да съберат всички въоръжени и достойни мъже да носят оръжие, с които потеглили към „Св. Никола“ да срещнат неприятеля. Докато пристигнат до могилата, която е от селото навън по пътя, гледат, че насреща им иде други куриер, комуто глава слита от бързина.

— Радост, радост! Това не било турски аскер, но Бенковски войвода иде с 2000 (?) юнаци! — викал куриерът.

Това било достатъчно. Както преди малко се разпространила горчивата новина, че турци идат, така също и сега в късо време знаело вече цялото село, че войводата се връща победоносно с голяма сила. Ако числото на защитниците, които преди малко тръгнали с цел да срещат турска войска, било 500 души, сега то се увеличило два пъти повече. Всеки бързал да посрещне своите избавители, да засвидетелствува лично братските чувства и дълбоката признателност.

Часът имаше 12 вечерта, когато ние се надвесихме над Панагюрище. Четата, която възлизаше близо до 200 души, вървеше по следующия ред: най-напред идеше авангардата, състояща от осем души, която вървеше на стотина, сто и петдесет крачки разстояние пред четата. Подир тях следваше кръстоносецът на четата поп Неделю с голям позлатен кръст в ръката, който дигаше наспоред главата си; той яздеше на кон. После него идеше байрактарят Крайчо и няколко души песнопойци, които пееха юнашки песни, а Бенковски, с гола сабля в ръката, вървеше отстрана. Той стъпаше на пара. С подсукани мустаки, с кривнат калпак и с ат, който от него повече се гордееше и чупеше, той изглеждаше нито да е много радостен, нито пък замислен, с една реч — човек, достоен да заповяда и управлява. Момчетата бяха наредени двама по двама.

Най-напред ни срещна командантинът на града, Соколов, на обкопите, който беше наредил своята чета да ни отдаде военна чест; а после всичките граждани, мъже и жени, които се радваха и ликуваха, като че всичко беше вече свършено. Командантинът Соколов, като човек, който виждал поне през плет, почетно застана пред войводата и му рапортира за състоянието на града, т.е. ние сега се сещаме, че е било подобно нещо. Панагюрци сочеха с пръст и се чудеха как така скоро се наредиха тия царски работи! С песни и с „да живей“ влизахме ние в града и се едряхме на главното мъжко училище. Сега панагюрци бяха много повече възхитени, отколкото първия ден. Мнозина, които не вярваха още, че може да се сполучи нещо с предивременното въстание, триеха ръце от радост.