Записки по българските въстания

На поибренчани ние казахме да си изнесат семействата на онова място, което са избрали мечени, но тия отговориха, че имат по-добра позиция от дясна страна на Тополница, на мястото, називаемо Харамлиец. И оттук така също ние взехме 30–40 души момчета, един налбантин с всичките принадлежности за кованне на коне и свещеника им поп Неделю заедно с хубавия кръст от поибренската черкова, който той трябваше да носи в ръка пред четата.

Първи петли пееха, когато нашата чета, състояща вече от около 80–100 души, наредена двама по двама, тръгна от Поибрене с песни за с. Мухово, така също чисто българско село, на час и половина разстояние далеч от Поибрене, в коритото на р. Тополница. На три-четири места трябваше да газим тая река, което съставляваше най-голяма мъчнотия за ония наши другари, които нямаха коне.

Зората се сипваше вече, когато ние пристигнахме в Мухово, гдето така също населението беше приело вече прокламацията и въстанало още на часа. Най-напред се разпоредихме да се извържат турските цигани в това село, които, като се подплашиха от нашето влязвание, щяха да се разбягат наоколо и по тоя начин ще известят турските власти за действията ни. Събравшите се там муховчени с ярост разказаха, че имало в селото им един циганин на име Хасан, който подпомагал турците да грабят българските жени и момичета от къщите им, които отнасяли в гората, гдето ги държели по няколко дена. Напоследък тоя същият циганин беше предал няколко работници на турските власти, които оплакваха своите дни в ихтиманския затвор. С една реч, тоя фараонов син бил бич на селото.

— Да се застрели за пример на другите! — извика Бенковски.

Много селяни, а заедно с тях и някои наши луди момчета, в числото на които беше и доктор Васил, се затекоха към бордея на циганина Хасана, който си отспиваше още в прекрасната пролетна нощ и който не знаеше, че български комити са напълнили селото. Муховчени едвам що бяха въстанали преди няколко минути, защото късно получили кървавото писмо.

— Ние отдавна щяхме да го премахнем, но се боехме да не ни намерите махна — говореха селяните, когато видяха, че желанието им се удовлетвори от наша страна.

— Отваряй вратата бе, шопар! — викаха нашите въстаници, които бяха отишли да хващат Хасана циганина.

— Махвайте се оттука бе, пезевенклер! — крещеше отвътре отсъдената вече жертва, като се сърдеше, че му нарушили съня. — Хората не са си пили още утринното кафе, а вие сте подранили…

Клетникът! Той мислеше, че някои мющерии са дошли да го викат, за да им прави едно-друго. Вратата пригърмяха от ритванието на няколко крака. „Баксън, тичайте на помощ, съседи!“ — последва глас от бордея на Хасана после строшаванието на вратата… Никакъв други шум. Хасан бе доведен при нас с вързани отзад ръце. Твърд циганин излезе той, устата си не отвори да каже дума, да поиска прошка, а това въоръжаваше още повече бунтовниците. Може би той да съзнаваше своите погрешки за лошето си минало, та затова не смееше да отвори дума за пощада. Така или инак, но неговото хладнокръвие беше убийствено. Когато го поведоха над високия бряг на р. Тополница, за да го колят, от бордея му, който беше там наблизо, изпищяха голите му циганчета заедно с майка си. Хасан се стресна, като че го прободоха, и поиска да се обърне, но един въстанически нож се заби в сухите му плещи. Тежко и възмутително!…