Записки по българските въстания
- Автор: Стоянов Захари
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки по българските въстания». Краткое содержание книги:
— Кой се надяваше, кой мислеше, че народът е бил дотолкова готов — говореше вън от себе си И. Мачев, скептик и малодушен човечец до невероятна степен, който не можеше да си въобрази, че е възможно да се намерят хиляда души българи, които да мислят едно.
— Чак сега повярвах, че и ние сме били народ, достоен за независимост — говореше други неверник Тома.
Ликуванието, с една реч, беше без граници от страна на панагюрци; а Бенковски — той беше Наполеон…
Училищата в Панагюрище бяха преобърнати на казарми за войниците. В главното мъжко училище, гдето слезе нашата чета, сред двора горяха няколко огньове, върху които вряха казани с гостба. Много стари и млади жени бяха напуснали своята работа и служеха на общото дело. Войниците останаха на училището, а Бенковски, заедно със своя щаб, отиде в къщата на П. х. Луков, гдето заседаваше военният съвет. Големият двор на тая джелепска къща беше пълен с жени, които лееха куршуми и виеха книжени фишеци. Купове с навуща, върви, цървули и пр. се намираха тука, които завеждаха особено избрани хора. Над къщата се развяваше голямото панагюрско знаме, приковано на дълга върлина. То показваше, че тук, в тая къща, се намира върховната глава на страната! Дали от по-напред беше то издигнато, или главата на Бенковски роди това, не зная на вярно. Знам само това, че на другия ден, като оставихме Панагюрище, т.е. като излезе държавният глава от това здание, нашият войвода заяви, че и знамето трябва да се смъкне, не му е вече мястото да се развява върху хаджи Луковата къща! Аз се чудех тогава, чудя се и сега повече, где тоя абаджия изучи тия тънки работи?
В Панагюрище бяха прибягнали на защита и следующите села: Баня, Бъта, Елшица, Калаглари, Джумата, Попинци, Балдево, Кепелий, Ерелий, Айваджик, Стрелча, Саръгьол и Кавакдере. Те бяха напуснали съвсем своите села.
Глава III. Осветявание на панагюрското знаме
Това осветявание стана в четвъртък на 22 априлий. Рано сутринта камбаните и клепалата забиха от черковите. Тия известяваха на панагюрското и околното население извършванието на тържествения акт. Скоро улиците около къщата на П. х. Луков се изпълниха с любопитни, повечето жени и деца, защото мъжете бяха по пунктовете. Тия бяха накичени с най-скъпите си дрехи. Въстаниците, кой на кон, кой на крака, въоръжени, както се следва, излязваха и влязваха в главната квартира, макар и без работа повечето. Всеки искаше да блесне в очите на омаяното население; всички бързаха и заповядваха направо и наляво, никой не казваше: „Не зная“ — на многобройните въпроси, които тълпата задаваше за това и онова…
— Честито, братко! Да живей! Да живейме всинца! Да е жив войводата Бенковски! Да живеят панагюрци! — бяха обикновените въпроси и отговори.
Името Бенковски вървеше от уста в уста. Той имаше вече авторитет на цар; нямаше човек, който да не си изкриви врата да го погледне. Къщата на хаджи Лукова представляваше същинска главна квартира. На големите порти вътре в двора при стълбите и горе в салона пазеха силни караули. Но да не помислите, че тия караули бяха неми и безгласни истукани, както военните? Не. Тия си се разговаряха свободно, като че стояха на своя дюген, запитваха всекиго, който минуваше покрай тях, за новини, викаха с всичките заедно „да живей“, даваха си мнението по текущи въпроси, спореха и така нататък.
А населението се натискаше около зданието на „главната квартира“ и изказваше желание да се започне по-скоро ооветяванието на знамето. Нетърпеливият поп Грую Бански, с патрахил през врата и със спусната сабля на бедрото, сновеше надолу-нагоре. Както си мислеше той и както въобще се очакваше, негово благоговейнство щеше да застъпя мястото на архиерей в предстоящото тържество.
Не се мина много време, и няколко въоръжени въстаници извадиха една маса, която поставиха сред двора. Други двама въстаници въздраснаха по къщата на хаджи Лукова, за да снемат от върлината кадифяното знаме, което беше единственият виновник на тържеството. Оглушително „да живей“ поздрави това снемание. Трима-четирма души донесоха това знаме, което положиха със запазено благоговение върху приготвената маса. На първа линия, откъм портите, заеха място свещениците, на брой около 10–15 души, начело с поп Грую Бански, всичките облечени в черковните си одежди, с кръстове, евангелия и кандилници в ръка. На противоположната страна на масата се тури Бенковски, с гола сабля в ръка и с пълна униформа, която сега беше облякъл. Наоколо му стоеше неговият щаб, от дясна страна Крайчо байрактар, комуто трябваше да се повери в ръцете знамето, от лява Райка (Райна) поп Георгева, от ръцете на която беше излязло кадифяното знаме. От двете страни между свещениците и главния щаб стояха наредени панагюрските комисари, или военният съвет, начело с хилядника Павел Бобеков. На втора линия зад духовдия клир и щаба идеха въстаниците, наредени на колело, с пушки в ръцете, които държаха почетно. После тях идеше вече множеството, което се натискаше един през други, кой да бъде по-близо. Мнозина бяха се изкачили по къщите и стените да гледат отвисоко.