Островът на изкушението
- Автор: Фокс Виктория
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Островът на изкушението». Краткое содержание книги:
Под повърхността й бялата риза на Жан се изду като корабно платно на океански бриз и се изниза от раменете му. Устните им пак се сключиха в ненаситна целувка и езиците им се преплетоха в топлотата й.
Изникнаха като едно цяло в хладината на нощния въздух сред експлозия от аквамарин. Лори вкопчи пръсти в косата му, увивайки крака около кръста му, чувствайки тялото си мокро и отвътре, и отвън.
Жан проникна в нея с поривист тласък. Тя го стисна за раменете, приемайки цялата му дължина надълбоко в себе си, докато той обсипваше с жадни целувки шията и гърдите й.
Потопена в екстаз, Лори отметна глава назад и посрещна погледа на безкрайния Космос.
Невидима сила го дръпна отдолу и главата му се озова под водата. Внезапно пълно потапяне, след което се усети свободен да изплува на повърхността.
Връхлетя го неподправен ужас. Заплиска водата с ръце, създавайки буря край себе си, докато от гърлото му се процеждаше писклив стон, по-тънък и от въздуха. Устреми се напред, но тялото му най-необяснимо кривна наляво и чак когато бръкна с ръка под повърхността с отворена, отчаяно търсеща длан, установи, че десният му крак не е на мястото си.
Още едно подръпване. Напълно безболезнено. Този път торсът му изскочи по-лек от шамандура на повърхността, а от устата му рукна поток от гъста течност със същия онзи металически вкус.
Задави се в собствената си кръв. Нещо се блъсна в него, по-мощно от вълнолом. Отвърна на удара с ритник; въображаем ритник, понеже вече нямаше с какво да рита. Използва малкото сила, останала в ръцете му, да се придвижи напред, но главата му вече бучеше от прилива на кръв и паника. Пак се пресегна под водата и опипа останките от крайниците си. Левият беше отхапан малко над коляното, а десният — чак до хълбока. Нещо меко се провлече между пръстите му, хлъзгаво и плътно на пипане, и някакъв парадоксален инстинкт го накара да издърпа червата си, което му донесе неочаквано чувство на удовлетвореност, все едно че бе разплел упорит възел.
Последна глътка студен нощен въздух и беше завлечен към дълбините.
— Защо не ме дочака?
Лежаха напълно изтощени. Двама влюбени, изхвърлени от морето на самотен бряг.
— Дочаках те — промълви тя задъхано. Водата ги обграждаше с лунните си отблясъци и гальовния напев на вълните, както в онази първа нощ. — Не съм била с друг.
На една ръка разстояние — красивото му лице, белегът над горната му устна, целунат милион пъти в спомените й. Знаеше как го беше получил. Доверил й беше историята.
— Стига толкова лъжи — прошепна до ухото й.
— Не те лъжа.
— Максимо Диас. Детето ти.
Лори се пресегна да хване ръката му и той й позволи. Пръстите им се преплетоха.
— Опитах се да ти кажа — обясни му тя. — Кълна ти се. Ребека не е била откровена с теб.
По лицето му пробяга сянка на съмнение. Болка дори.
— Когато ти е казала, че не си способен да имаш деца — продължи Лори с тих глас. — Способен си. Моето дете е доказателството. Нашето дете.
Той не отлепи поглед от очите й.
— Не може да бъде.
— Може и е. — Погали палеца му. — Стига толкова лъжи.
Нещо невиждано досега просветна в очите му. Доверие. Новородено, крехко: придружено от страх и надежда.
— Омар е твой.
Тя го придърпа към себе си, за да почувства сам бавното туптене на сърцето й, да й повярва.
— Твой син е.
— Свали пистолета, Аврора.
— Седни.
— Дай ми го…
— Седни!
Рубен се срути в най-близкия стол. Мъчеше го ужасяващо главоболие от удара в парапета и не можеше да разсъждава ясно. Какво се случваше тук? Трябваше да дойде на себе си, и то възможно най-скоро. Иначе лошо му се пишеше. Повече от лошо, мамка му.
— Ще ми разкажеш всичко от начало до край.
Притежанията му бяха разхвърляни из цялата каюта, изпотрошени, съсипани. Сякаш беше гръмнала бомба.
— Биологичните ми родители. — Револверът се тресеше пред очите му, но Рубен не можеше да прецени дали е от възможното мозъчно сътресение, или ръцете й наистина треперят. — Не си прави оглушки! Кои са?
— Моля те… — заекна насреща й. Жалка картинка. Никога досега не му се беше случвало да умолява някого.
— Не търси милост от мен — озъби му се Аврора. — Не си прави труда, дядка нещастен.