Островът на изкушението
- Автор: Фокс Виктория
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Островът на изкушението». Краткое содержание книги:
— Точно ти ли ми го казваш? — избълва гневно. — Играеш си с мен още от първата ни среща. Не си спирал да ме лъжеш! Всичко помежду ни се гради върху една долна лъжа. Ако не лъжа — тогава малодушие. Не знам кое е по-лошото от двете.
— Не бих се описал като страхливец.
— Я стига! Къде се губиш толкова време, Жан? Мина цяла година. Месеци наред се мъчех да те открия, а ти ме изолираше напълно. Как се чувствах според теб?
— Толкова си наивна — изръмжа той. — Като хлапачка.
Думите сами изригнаха от гърлото й:
— Знам за Какатра. Знам с какво се занимаваш на острова и знам какви са били плановете ти за мен.
Лицето му остана безизразно.
— Не отричай. Не се опитвай даже. Знам всичко.
— Бъркаш. В пълно неведение си.
По роклята й се образуваха меки вълни като от разтопено злато.
— Тогава бъди така любезен да ме просветлиш.
— Има ли смисъл? Няма да разбереш.
— Досега съм разбирала всичко, което си ми казвал. Вярвала съм на всяка твоя дума и продължавам да вярвам. Може би там ми е грешката. Много хора се опитваха да ме убедят в това.
— Стой настрана — предупреди я той. — Нямаш нищо общо.
— Имам и още как. След всичко, което ми сподели за чувствата си към мен… — гласът й затрепери, но успя да го овладее — … трябва да знам дали си бил откровен. Че не съм била поредната… стока. Поредната бизнес възможност.
— Жените в твоето положение са причината да се заема с работата си. — Никога досега не го бе чувала да говори толкова разпалено и го пожела въпреки гнева, който хранеше към него. — Нужна им е нечия намеса. Имат нужда от закрилник, защото никой никога не е давал и пет пари за тях. Сигурна ли си, че ако ти бях отправил предложението си, щеше да откажеш?
— Нередно е.
— Проектът ни е с хуманитарна цел, първият по рода си. Променяме живота на хората. Даваме им надежда. Връщаме ги в релси.
— Май не за пръв път се оправдаваш пред самия себе си.
— Спя спокойно нощем.
Тя се разсмя.
— Защо ли не се учудвам?
Жан проучи лицето й с поглед.
— От друг човек ли научи?
— Няма значение.
— Аз решавам дали има, или няма.
Лори се върна в спомените си към онзи далечен ден на Какатра, когато бе открила документите за себе си. От онзи момент несигурността я преследваше по петите като зло куче. Сега осъзнаваше, че истината я беше осенила много преди посещението на Ребека Щутгарт.
— Като ме покани във вилата си след нощта на плажа… намерих една папка с номер LA 864. После разбрах, че не й е било там мястото. Трябвало е да попадне при тези на другите жени — подхванати проекти, замразени за момента.
В паметта й изникна споменът за хранилището на ценните документи. Старият фар на отдалеченото островче: забравен от света, с обелени, побелели от солената океанска вода стени.
— Съхранени все пак, в случай че решиш да ги подновиш по-нататък — продължи тихо. — Но аз съм била изключение… не си ме пуснал по каналния ред.
Сакото на Жан плющеше на студения вятър. Мина доста време, преди да проговори.
— За нищо на света — каза тихо. — Не бих допуснал да износиш бебето на друг мъж.
Думите му увиснаха във въздуха помежду им. Лори трепереше. Дъхът й излизаше на малки бели облачета, които бързо се разсейваха в тъмната нощ.
Жан пръв наруши тишината.
— Досега никой не е обсебвал мислите ми като теб. — Гласът му пресекна от вълнение. — Но не мога да забравя какво ми причини. Предаде ме.
Несподеленото я глождеше отвътре.
— Не съм те предала.
— Както и да го представяш, важното е, че свидетелството е налице.
— Какво свидетелство?
— Не ме карай да произнасям името му.
— Нека ти обясня. Има нещо, което трябва да чуеш…
— Не! — Разсече нощния въздух с ръка, а думата отекна самотно по пътя си към звездите. Досега не го беше чувала да повиши тон и силата на гласа му я стресна. — Как ти го позволи съвестта? Как можа да му се отдадеш? След случилото се помежду ни?
— Аз…
Но той вече я целуваше пламенно, заровил ръце в косите й.
Целуваше я, сякаш открадваше последната целувка на земята.
Вълните връхлетяха Енрике с леденостудената си плесница. Солената вода нахълта в дробовете му, давейки го. Опитен плувец беше, но срещу такова безпощадно течение нямаше шанс. Океанът го подхвърляше като детска играчка, загубена в пусто, призрачно мазе. Бореше се за глътка въздух, напрягайки сетни сили да задържи главата си над бушуващите води.