Птича песен
- Автор: Фолкс Себастиан
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Пергамент прес
- ISBN: 978-954-641-026-9
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Любовь и отношения
Электронная книга - «Птича песен». Краткое содержание книги:
„Хипнотична история за любовта и войната.“ — „Сънди Експрес“
„Амбициозна, необикновена, затрогваща, отнемаща съня книга. «Птича песен» не е съвършен роман, а просто велик роман.“ „Нюйоркър“
Шестимата пехотинци, водени от лейтенант на име Крошоу, се мъчеха да догонват водачите. Стивън ги чуваше как се задъхват. Носеха пушки, заради които им беше трудно да се подпират на ръцете си.
Странен начин да прекараш войната, помисли си Стивън — като гризач в една отделна природна стихия. Тя ги беше предпазила от големите атаки и гледките с купчините трупове, но светът, който тунелджиите обитаваха, беше проникнат от свой собствен ужас.
Смяташе да отиде до главната камера и след това да настоява да го върнат при хората му. Те щяха да са му благодарни за жеста, който щеше да им осигури помощта на тунелджиите в работата, която най-много ги уморяваше.
Тунелът се стесни и вече всички бяха принудени да се придвижват на четири крака. Водачите внезапно спряха, принуждавайки хората зад тях да се блъснат един в друг.
— Мисля, че чуха нещо — прошепна Крошоу в ухото на Стивън. — Никой да не мърда.
Мъжете лежаха притиснати един в друг в тесния коридор; в това време Еванс затършува из раницата си, а сетне се промуши през останалите, за да стигне до тримата водачи. След като се посъветва с тях шепнешком, той се промъкна напред до една суха стена и допря към нея някакъв диск, към който прикрепи стетоскоп. Крошоу вдигна пръст до устните си и направи жест с длани към останалите да не мърдат. Те се прилепиха към дъното на тунела. Стивън усети под бузата си камък и се опита да отмести главата си, но тя беше попаднала до нечий крак и трябваше да остане където си беше. Чувстваше как сърцето му бие бавно в гръдния кош.
Еванс лежеше плътно до стената на тунела и като някакъв мръсен и недоучил доктор се ослушваше за признаци на вражески живот.
Стивън затвори очи. Запита се дали ако остане достатъчно дълго в това положение, най-накрая ще успее да заспи. Безпокойството на другите мъже обаче не му позволи да потъне в мислите си. Усети страха в напрегнатите им тела, които се притискаха до неговото. Най-много ги притесняваше пасивната им позиция; горе дори изправени срещу оръжията имаха някакъв шанс да отвърнат на огъня, но така приклещени бяха безсилни.
Най-накрая Еванс извади стетоскопа от ушите си, сгъна го и го прибра в джоба си. Поклати глава и сви устни. Прошепна нещо на лейтенанта, който пък каза в ухото на Стивън:
— Нищо не е чул. Може да са били снарядите на повърхността. Продължаваме.
Мъжете се размърдаха и продължиха приведени напред.
Стивън усети, че се поти. И по смрадта, която се носеше от телата край него, разбра, че не беше единственият. Условията в окопите се бяха подобрили, но не до степен да осигурят на мъжете възможност да се къпят, дори и в топло време.
Таванът на тунела започна малко по малко да се повдига и по-ниските като Еванс и Джоунс вече можеха да се изправят. Стигнаха до някакво разклонение, където лейтенантът на сапьорите Лоримър им даде инструкции. Основният екип на тунелджиите щеше да продължи направо към подслушвателния пост; останалите щяха да влязат в един от бойните тунели отстрани, чийто вход вече можеше да им посочи.
Стивън се усмихна, когато видя израженията на своите хора. По лицата им се изписа преувеличена неохота, която се превърна в комична гримаса, но той от опит знаеше, че чувствата им са съвсем искрени. Беше доволен, че влиза в онази част от галерията, която предполагаше, че е най-широка. Не се страхуваше да върви напред, стига да знаеше, че може да се върне обратно. Това, което го беше уплашило под земята с Уиър, беше падналата зад тях пръст, когато си беше помислил, че няма да успее да излезе от тунела.
Крошоу провери пушките и гранатите на хората си. Той носеше револвер, който размахваше заплашително към входовете на тунелите. Стивън предположи, че се опитва да демонстрира безстрашие. Може би му вярваха.
Видя ги как се разделиха. Спомни си топлотата, която изпитваше към хората си, когато влизаха в бой или тръгваха да патрулират; представяше си живота и надеждите им, домовете и семействата им, малките светове, които носеха на гърбовете си и в умовете си. Помнеше онова съчувствие, но вече не го изпитваше.
Неговата група беше на двайсет и пет метра от главния подслушвателен пост, когато Лоримър пак спря и вдигна пръст към устните си.