Птича песен

Джас Файърбрейс, Еванс и Джоунс бяха сред шестимата опитни тунелджии, които раздаваха каски, фенерчета и дихателни апарати. Картрайт каза на Джак:

— Ти ще върнеш обратно капитан Рейсфорд, след като инспектира работата ни, Файърбрейс.

— Ти няма ли да дойдеш? — попита Стивън, докато прибираше фенерчето в джоба си.

— Не е хубаво и двамата да сме долу — отвърна Картрайт.

Стивън погледна небето над себе си. Беше ясно, бледосиньо, с малко високи облаци. Покритият с брезент вход към тунела беше тъмен.

Мислеше си за първия път, когато слезе под земята с Хънт и Бърн, за да помогнат на Джак Файърбрейс. Спомни си побледнялото от паниката лице на Хънт и собственото си раняване. Самият той се беше променил оттогава; вече не беше сигурен, че ще успее отново да запази спокойствие в тесния тунел, който ги очакваше. Опря ръка на дървената обшивка на окопа и вдиша дълбоко. Нямаше отделни светове, а само една вселена, към която той беше привързан чрез пулса във вените си. Под земята щеше да е същото като тук, в топлия въздух с пеещите птици и нежните облаци над тях.

Влезе след тунелджиите и напипа грапавата дървесина на стълбата. Шахтата беше вертикална, а стъпалата бяха далеч едно от друго. Стивън се поколеба, докато спускаше крака си в тъмнината, но беше принуден да продължи надолу от ботушите, които заплашваха да му стъпчат пръстите. Огромната група слизащи мъже препречваше светлината на върха на тунела, тя постепенно се смали като далечно прозорче, а сетне напълно изчезна.

Чу отдолу гласа на Джак да му казва колко още им остава. Накрая скочи от стълбата и падна на земята върху платформа от около три квадратни метра, на която вече го чакаха Джак и още двама пехотинци със запалени фенери. Когато и останалите слязоха, отгоре им спуснаха и няколко греди. Джоунс и Еванс ги откачиха от въжето и се приготвиха да ги носят в тунела.

Водеха ги трима тунелджии, а други трима вървяха най-отзад, между тях неохотно крачеха шестимата пехотинци. Отначало тунелът беше достатъчно висок, за да ходят изправени и те напредваха бързо по сухата варовита почва. След около петдесет метра старшият сапьор, шотландски лейтенант на име Лоримър, им каза, че от тук нататък трябва да бъдат тихи. Влизаха в дълга странична галерия, от която тръгваха различни тунели към вражеските позиции. Като начало всички щяха да поемат по главния, който стигаше до предния подслушвателен пост; по-късно, когато сапьорите щяха да започнат да го разширяват, пехотинците щяха да заемат позиции в един от успоредните тунели, за да ги охраняват. С тях щеше да върви един тунелджия, който да им показва пътя. Всички бяха снабдени с лампи.

Започнаха да пълзят на колене към основния проход и Стивън видя, как мъжете се спогледаха тревожно. Въздухът беше гъст и влажен. Те се напрегнаха и дишаха с мъка, докато минаваха през тесния отвор, но след това откриха, че отново могат да вървят полуизправени. Стивън забеляза солидните хоризонтални греди, лежащи върху вертикалните подпори на разстояние от около метър и половина. Доколкото можеше да прецени, бяха добре поставени. В уверената походка на тунелджиите нямаше нито страх, нито усещане, че вършат нещо необичайно.