Птича песен

— Да се върна? Не помня стария си живот. Няма да знам къде да го потърся.

— Не бива да говориш така — ядоса се Жан. За първи път, откакто Стивън я познаваше, бледите й страни пламнаха от придошлата кръв. Тя удари леко с лявата си ръка по пейката, на която седяха, за да подчертае думите си.

— Разбира се, че няма да се върнеш към живота си в Париж, когато си се носел по течението, работел си като дърводелец и какво ли още не. Ще направиш нещо по-добро, нещо, което си струва.

Стивън бавно обърна поглед към нея.

— Ти си изключителна жена, Жан. Ще направя както казваш. Но не детайлите от живота ми се губят. Губи ми се цялата реалност.

Очите на Жан се напълниха със сълзи.

— Тогава трябва да я върнем обратно. Аз ще го направя заради теб. Ще ти помогна да намериш онова, което си изгубил. Няма нищо непоправимо.

— Защо си толкова мила с мен? — попита Стивън.

— Защото те обичам. Не си ли го разбрал? Искам от лошото да сътворя нещо добро. Трябва да опитаме. Обещай ми, че ще опиташ.

Стивън кимна.

— Ще опитам.

Жан стана, беше окуражена. Хвана го за ръката и го поведе през градината. Какво друго би могла да направи, за да го съживи, да го върне в реалността, която му се губеше? Имаше едно нещо, разбира се, макар че усложненията, свързани с него, можеха да се окажат по-големи от ползите. Трябваше да се случи спонтанно или изобщо да не се случва.

Вечеряха рано в един ресторант и тя накара Стивън да пие вино с надеждата, че то ще го развесели. Чаша след чаша бордо преминаваха през гърлото му, но в мъртвите му очи не се появяваше блясък.

По пътя към дома й Жан каза:

— Моля те, бъди много тих, когато пресичаме вътрешния двор. Не искам портиерът да разбере, че в квартирата ми ще остане мъж през нощта.

Стивън се засмя за първи път.

— Ах, вие, момичетата Фурмонтие! Какво ще каже баща ви?

— Тихо — отвърна Жан, доволна, че го е накарала да се засмее.

Вечерта беше гореща и още не беше притъмняло напълно.

Малък оркестър свиреше на един от площадите сред чинарите, където кафенетата започваха да палят светлините.

Стивън внимаваше много, вървейки по калдъръма в двора, и не издаде нито звук, докато не стигнаха на безопасно място в квартирата на Жан.

— Постлала съм ти на дивана в ъгъла. Искаш ли вече да си лягаш, или предпочиташ да си поговорим? Мисля, че имам малко бренди. Можем да седнем на малкия балкон ей там. Но ще трябва да говорим тихо.

Седнаха на два плетени стола на малката тераса, от която се виждаше изсъхналата песъчлива градина.

— Знаеш ли какво искам да направя за теб? — попита Жан. — Ще те накарам да се засмееш. Това е новият ми проект. Ще разсея англосаксонската ти потиснатост. Ще те разсмея и ще те накарам да се изпълниш с радост като истински френски селяк.