Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
Чувствах се раздвоен както никога през живота си. Въпреки всичко все още бях малко влюбен в Биан Тран и ужасно ревнувах от Марк Кембъл. Спомнях си как веднъж Биан каза, че обичта няма минало време. Спомнях си също как Шон Дръмънд цинично и недоверчиво сметна това за лигава и наивна фантазия. Но за Биан не беше така. Тя жертваше всичко постигнато — кариера, гражданство, може би дори живота си — заради един мъж, който дори не бе жив, за да оцени жеста. Всеки мъж би бил щастлив да е на негово място. И всяко правителство би трябвало да умира от страх пред подобна жена.
Защото, честно казано, аз одобрявах много от действията на Биан; на някои се възхищавах и дори завиждах. Вашингтон бе отнел на Биан нещо скъпо и в замяна тя също му отне нещо, което Вашингтон обичаше — арогантното убеждение, че може да заблуждава повечето хора почти винаги.
Обективно погледнато, стореното от нея беше морално двусмислено: предателство за едни, възмездие за други.
Убийство — там минаваше границата. Злото не се поправя със зло; то не връща мъртвите и не лекува болката. Можех да й простя, ако беше убила в миг на ярост, а и законът признава смекчаващи вината обстоятелства, когато страстта е надделяла над разума. Но случаят не беше такъв.
Точно пред мен се появи табела с номер 48. Забавих крачка и се огледах. Биан щеше да бъде цивилна, а аз бях с униформа, тъй че й давах голямо предимство. Изгубена сред тълпата, тя щеше да ме забележи отдалече. Освен това около изход 48 гъмжеше от дребни хора и аз се чувствах като Гъливер в Страната на лилипутите.
Отидох до преградната стена, зад която беше чакалнята, подпрях се небрежно и надникнах иззад ъгъла. Самолетът явно щеше да бъде препълнен и всички седалки бяха заети, някои пътници дори лежаха на пода, други се бяха струпали на групички и си бъбреха. Но от Биан нямаше и следа.
Като имах предвид колко е талантлива в маскировката, огледах тълпата отново, опитвайки да си я представя като блондинка, брюнетка, ученичка, грохнала бабичка. Напразно. Повечето пътници бяха азиатци и ако беше маскирана, нямаше начин да я позная.
Напуснах скривалището си и отидох до билетното гише, където няколко души чакаха за смяна на местата и други услуги. В днешно време хората уважават униформите, затова се пъхнах пред една стара дама, която спореше с изтощената служителка зад гишето.
— Извинете, госпожо — казах аз и се обърнах към нея. — Бихте ли проверили дали Биан Тран има запазено място за този полет?
Тя хладно отвърна:
— Информацията е поверителна.
— Естествено. Елате за малко, ако обичате.
Тя не знаеше с кого си има работа и плахо се озърна към пазача, който стоеше край изхода. Усмихнах се успокоително и казах:
— Правителствена задача. Моля ви. Само за малко.
— О… добре.
Тя дойде при мен до прозореца. Извадих удостоверението си от ЦРУ и я оставих да го разгледа. В авиолиниите напоследък изпитват съвсем разбираем ужас от терористи и преди жената да изпадне в паника, побързах да я успокоя:
— Мис Тран работи за нас.
— О…
— Надявам се да го запазите в тайна. Подозираме, че мис Тран хитрува с командировъчните и включва в сметката билета на своя приятел, който може би пътува със същия самолет. — Усмихнах се любезно и добавих: — Правителството може и да прецаква всички ни, но не обича да го прецакват.
Тя се усмихна на шегата и не попита защо човек от Управлението ходи с военна униформа. И по-добре, защото не бях си измислил обяснение.
Върнахме се на гишето, тя въведе в компютъра името на Биан и каза:
— Да, има резервирано място. 34В.
— Кой е на 34А?
Жената погледна отново.
— Мистър Артър Клайд.
— А на 34С?
— Мисис Лан Тран.
Бинго!
— Има ли потвърждение за мис Тран?
Служителката пак се вгледа в екрана и поклати глава.
— Тя има електронен билет. Не е длъжна да потвърди.
Намигнах й.
— Благодаря от името на правителството.
Тя също намигна и отговори:
— Ще ви повярвам, ако ми намалите данъците. А сега извинявайте, но трябва да обявя отвеждането към самолета.
Отидох в отсрещната чакалня за изход 47 и застанах зад една дебела колона, откъдето можех да наблюдавам незабелязано. Първите пътници от полета за Сеул вече се подреждаха на опашка, стискайки документите си и бордните карти.
Макар че Биан имаше резервация, аз все още не се чувствах спокоен, защото вече имах представа как работи умът й. Знаех, че е умна, хитра и адски изобретателна. Това можеше да е поредната хитрост. С други думи време беше да се замисля дали резервацията не е опит да бъда отклонен от нещо друго. Може би прекалявах с подозренията, но в никакъв случай не бих си позволил да я подценя.