Вълкодав
- Автор: Семьонова Мария
- Серия: Волкодав #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерия Полянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълкодав». Краткое содержание книги:
После отново си спомни за съня, в който верният й телохранител отстъпваше заднешком, по каменистата пътека между сивите скали, отстъпваше, сражавайки се с нещо невидимо… Тогава, в съня, тя се опитваше да му помогне. Не се криеше на безопасно място, докато останалите се биеха на живот и смърт. Вероятно тогава просто не бе имало къде да се дене. И в това беше цялата й храброст. Или работата бе там, че насън, колкото и да е страшно, все пак не загиваш наистина?…
Боят продължаваше да се води в мрака. Нито едните, нито другите не сколасаха да си измайсторят факли. „Призраците“ упорито се бяха вкопчили в маските на отвъдни същества. Макар че всички вече бяха разбрали, че те са най-обикновени хора, които, за да всяват страх, са се предрешили със старинните доспехи, намерени в Кайераните. Обсадените не желаеха да разкриват пред нападателите си своя брой, нито пък напразно да привличат вниманието на вражеските стрелци…
Вълкодав обикаляше под стената, като използваше безпощадно преимуществата на своето зрение. Славният меч, който той за първи път вадеше за истинска битка, бе облян в кръв до самата кръстовина. Оръжието явно също не обичаше горските душегубци.
Съвсем скоро вянинът откри, че нападателите също виждат добре в тъмното, но не като него, а по някакъв друг начин. Веднага забелязваха движението, но стаил се човек можеха и да пропуснат. Ето защо не го беше видял първият, на когото бе вкарал стрелата под забралото на шлема. Вълкодав се въртеше мълниеносно, като се стараеше да привлече върху себе си вниманието на колкото се може повече врагове. Разбираше, че в суматохата на ръкопашния бой те едва ли ще стрелят в него, а нека иначе се опитат да му видят сметката. Колко народ може да нападне наведнъж един-единствен човек? Не повече от трима-четирима. Иначе само ще си пречат. Значи ако умееш да се отбраняваш срещу четирима, няма да се дадеш и на четирийсет. Вълкодав позволи да го обкръжат и започна да изографисва сложни фигури с меча си. Мечовете и копията на „призраците“ се плъзгаха по острието му, а те самите се търкулваха встрани и мнозина повече не станаха. Вълкодав успя да се убеди, че многобройните му съперници съвсем не блестят с бойно майсторство. Явно бяха свикнали да нападат внезапно и да колят спящи хора, без да срещат сериозна съпротива. Против подобно войнство единак като Вълкодав можеше да устоява, докато не се строполи от умора. Но не биха постигнали последното никак лесно. Ако дребната побеляла женица се появеше сега на своето магаренце, дали щеше да се гордее с даровития си ученик?… Или отново би го укорила, че погубва враговете си, без да дочака те да разберат това-онова и да решат да променят живота си?…
Времето определено се върна два века назад. Сенките на отдавна загиналите плуваха из тъмнината, като се взираха в тези, които тревожеха съня им. Около жилището на Боговете отново кипеше лют нощен бой, само че този път на воините с гребени на шлемовете не им се удаде да постигнат лека победа, не успяха да се подиграят над беззащитните. В светилището се отбраняваха сурови и страшно спокойни хора, които никак не се смятаха за обречени. За разлика от древното племе, те силно се надяваха, че ще устоят.
— Дръж се!… — чу изведнъж Вълкодав, обърна се по посока на крясъка и видя жената-воин Ертан.
Отчаяната девойка се бе хвърлила да му помага, решила, че щом са го обкръжили, значи работата отива на зле. Тя си служеше доста умело с меча, и то с онази самоотвержена ярост, с която отколе се славеха велхите. Кръгът на нападателите веднага се разпадна. Ертан вече беше на две крачки от Вълкодав и почти го бе освободила, когато някой я замери с нож. Вянинът се намираше от другата й страна и нямаше достатъчно време да й се притече на помощ. Ертан се хвана за гърдите и падна на земята. Разбойниците се хвърлиха да я доубият, но Вълкодав вече стоеше над нея и дългият му меч тъчеше във въздуха погребални покрови за всеки, който се приближеше. Скърцайки със зъби, Ертан се мъчеше да се надигне, но нищо не се получаваше.
— Бягай — изхриптя тя. — Бягай.
Без да отговаря, Вълкодав я сграбчи със свободната си ръка, повдигна я от земята и успя да напипа с длан ръкохватката на ножа.
— Дръж се!… — закрещя той на велхски. — Виж я ти какво е намислила — да ми умира!
Ертан се опита да го прегърне през врата. От болката и прилошаването пръстите й отначало бяха съвсем като от памук, после част от силата й се върна. Разбойниците незабавно ги обкръжиха, както вълци обграждат двойка лосове, изранили краката си по замръзналата есенна снежна кора. Вълкодав започна тихо да ругае през зъби: ето сега беше станало наистина напечено. Ертан лежеше полуотпусната върху ръката му, с притисната към рамото му глава. От устата й течеше кръв и той чувстваше как гъстата гореща влага се просмуква в кожената дреха. Все пак Вълкодав си проби път към южния вход на светилището и там разпознаха гласа му. Безстрашните юнаци веднага изскочиха навън и ги прикриха. Вълкодав изтри меча в ботуша си и го пъхна в ножницата. Ръцете на Ертан безсилно се разтваряха на врата му. Вълкодав я подхвана — много предпазливо, за да не се размърда ножът. Внесе девойката вътре и потърси с очи Илад. Някой притича към него, за да поеме ранената. Вълкодав обърна глава и видя кнесинята, зад която вървяха неотлъчно братята Храбри.