Вълкодав
- Автор: Семьонова Мария
- Серия: Волкодав #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерия Полянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълкодав». Краткое содержание книги:
Чак след доста време, като се връщаше към събитията от паметната нощ, кнесинята разбра защо по едно време уплашените гласове на слугините сякаш бяха започнали да се отдалечават. Вълкодав нарочно я мъкнеше нагоре по друг път, не по оня, по който бягаха всички останали.
Нещо тежко я връхлетя и я удари в дясната плешка. Кнесинята ахна от изненада и болка, спъна се за кой ли път, но не залитна, продължи да бяга.
Старата дойка горчиво, благодарно и безсилно плачеше, вкопчена в якия врат на Храброслав. Какво би станало с нея, а най-вече с нейното момиче, ако не бяха тия трима юначни момци? Същите, дето понякога ги гонеше с метлата от току-що измитите стъпала пред палатите в прикъта…
Кнесиня Еленя се задъхваше. Едва различаваше дънерите на боровете, осветени от отблясъците на далечните огньове. Зад всяко дърво й се привиждаше сянка с остри нокти. Обаче ясно виждаше червените светещи очи, с цвят на кръв, макар че просто нямаше време да умре от ужас. Разчорлените й коси й се пречкаха пред очите, копринената й мрежичка се закачи за един клон и се смъкна от главата заедно със сребърното венче. Ризницата с всяка крачка натежаваше все повече, а лицето й беше обляно със сълзи и малко пот. Катеренето нагоре наложително беше непрекъснато. Но най-страшното бе, че кнесинята не знаеше накъде бягат и колко още им остава да го правят. Въпреки цялото бързане, тя почти бе увиснала на ръцете на телохранителя. Дори страхът, придаващ отначало пъргавина на нозете й, постепенно се превърна в пречка, защото отстъпи мястото си на тъпа изнемога. Кнесинята си нямаше хал-хабер какво изпитва един човек, когато го убиват, затова си мислеше, че би било по-добре вече да са я убили. Сега ще падна, кънтеше в съзнанието й. Сега ще падна и… и това ще е краят. И нека да правят с мен каквото щат. Обаче всеки път изнамираше силици за още една крачка. И още една. И още…
После дърветата отпред се отдръпнаха, а звездното небе се затули от някакви неравни затъпени зъбци. Вълкодав се спря, кнесинята, както се беше засилила, го връхлетя като вихър и го хвана с ръка да не падне. Разтреперана от преживяното напрежение и уплаха, тя едва сега се усети, че времетраенето на безумния бяг се измерва най-много с броени минути. Двамата по-млади телохранители дишаха тежко зад гърба й. Изглежда хем бяха бягали, хем се бяха мъчили да я прикриват с телата си. Единият от братята носеше дойката. Кнесинята внезапно се засрами, че все още не се е научила да различава близнаците.
— Мал-Гона! Аптахар!… — пресипнало извика Вълкодав. — Свои!…
Разпознаха гласа му. Нещо помръдна зад каменните блокове и вянинът пристъпи напред, а на Еленя Глуздовна й се наложи да го последва пълзешком, за да се пъхне в някаква тясна пролука. Вълкодав веднага я отведе в западната страна на светилището, където грижливо бяха натрупани борови клонки и тлееше купчина въглени, скрита от очите на външни хора. Кнесинята изведнъж отново изпадна в ужас при мисълта какво ще се случи, ако той пусне ръката й. Озърна се и видя, че в каменния кръг са се струпали хора. Солвяните, велхите и сегваните делово и без излишен шум се готвеха за бой: преграждаха и последните проходи, проверяваха стрелите и колчаните си и оглеждаха мечовете и копията. Кнесинята забеляза дори няколко от младите воини на Лъчезар, но повечето от присъстващите бяха стражи от обикновената галирадска войска. Тя знаеше по име малцина. Закопня да затвори очи и да се събуди у дома, на спокойствие и тишина.
— В името на косматите бедра на Тунворн! Откъде пък изскочи ти? — недоволно попита Аптахар Вълкодав. — Очаквах те от другата страна. Хег да те вземе, вянино, можеха да ви застрелят!
— Откъдето съм изскочил — оттам — промърмори Вълкодав. — Владетелката нали е читава, това е важното.
Кнесинята седеше върху гъстите клони, заметнати с плъстен конски чул; положи усилие, сама разтвори пръстите си и пусна ръката на телохранителя. Не приляга на дъщерята на вожда да показва страха си пред хората. Някой току-що беше наметнал върху раменете й стоплен от друг плащ. Приближи се Храброслав и настани до нея дойката. Старицата накара изпотения момък да се наведе и звучно го целуна по мокрото чело: