Вълкодав
- Автор: Семьонова Мария
- Серия: Волкодав #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерия Полянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълкодав». Краткое содержание книги:
Дърветата започваха на стотина крачи от светилището и под тях лежеше тъмнина, почти непроницаема за обикновените човешки очи. Вълкодав се измъкна през един процеп между камъните, притисна се с гръб към грапавата стена на храма и се вгледа напрегнато в мрака. Воините зад него си шушукаха нещо и докосваха амулетите под ризниците си. Някой предпазливо попита:
— Виждаш ли нещо, вянино?
Вълкодав не отговори, но лявата му ръка, в която държеше лъка, бавно започна да пълзи нагоре. Той беше различил някакво движение при големия бор, обхванал с корените си гранитните стъпала. Не се страхуваше, че няма да улучи от такова разстояние, но човекът можеше да се окаже свой и затова Вълкодав не бързаше.
После стаилият се помръдна леко наляво и вянинът видя върху шлема му гребен с пера, от челото та чак до тила. Точно такъв беше нарисувала на земята Ертан, когато разказваше за шлема от времето на Последната война. Вълкодав за миг усети студенина в корема си. Вече от двеста години насам никой не носеше такива шлемове. Нима все пак имаше истина в разказите за злите души, чийто покой бе смутен в дълбината на Кайеранските тресавища?… Зачуди се и дали пък в гората не се намира добър човек, който поради някаква причина е нахлузил древния шлем. Но реши, че е невъзможно. Не обичаше да стреля без предупреждение и без да знае в кого, но когато под дърветата се мярнаха още сенки, отпусна тетивата. Стрелата с широк връх се заби там, където под шлема смътно се различаваше лицето, и веднага се разбра, че под дървото не се е бил стаил безплътен дух. Силата на хубавия вянски лък беше страшна: човекът с шлема полетя назад и падна по гръб. После се затъркаля по склона, а тялото му шумно кършеше храстите. Приятелите му се притиснаха към земята и започнаха да стрелят в отговор, но железните върхове на стрелите им отскачаха от камъка, без да причинят вреда никому. По-младите ратници веднага взеха лъковете си, за да отговорят. Вълкодав слушаше как старшите воини възпират тези с по-малко опит. Каква е ползата да се изпразват напосоки колчаните, след като не се вижда абсолютно нищо?
Вълкодав легна на земята и пусна още няколко стрели, като се стараеше да стреля само на сигурно. Един от „призраците“ така и си остана под дървото, прикован към дънера, с пронизан врат. Друг започна да вие, като се загърчи между обраслите с мъх камъни. Дългият, ръбест, подобен на гвоздей бронебоен накрайник беше пробил бронята му при корема. Останалите разбраха, че са видени, и с приглушен рев се емнаха напред.
Защитниците от малката крепост ги допуснаха малко по-близо, но веднага след това ги засипаха с дъжд от стрели. В тъмнината повечето подминаха целта, а някои я улучиха. При дупките на полузатрупаните процепи стояха опитни стрелци, които умееха да се прицелват и със завързани очи — като се ориентираха по глас или по шум от стъпки. Неколцина от враговете паднаха, но останалите не спряха. Добраха се до каменните стени и започнаха да търсят входа, а някои понечиха да се изкатерят по камъка. И тогава в мрака започна безпощадна сеч.
Когато се стигна до ръкопашен бой, първият пристигнал „призрак“ замалко да настъпи Вълкодав, който се бе прилепил плътно към стената в мрака. Може би разбойникът успя да се учуди, когато неизвестна сила изведнъж го подхвана, завъртя го в кръг, накара го да се превие напред и с всичка сила заби главата му в камъка. Вълкодав измъкна меча от ножницата си и се зае със следващия.
Ето така, вероятно, се бяха били преди двеста години последните воини на древните племена, обкръжени от всички страни от наемниците на Гурцат Проклетия с шлемове с четинести гребени. А зад стените са се криели малки деца, старци и жреци, призоваващи Боговете…
Вълкодав отсече главата на противника си и си каза, че се сражава и заради тях.
В щита, който кнесинята държеше над главата си, се забиха няколко стрели, а още една се забучи в земята, като прободе края на вълнената й пола. После, гръмогласно викайки лечителя, притича здрав сегванин, понесъл ранен на ръце. Илад незабавно се измъкна под щита, разпали забитата в земята главня и се зае с разпореното бедро на момъка, без хич да го е грижа, че и него го грози смърт. Кнесинята погледна халисунеца, който омотаваше делово бинта, после извърна очи и към ранения воин, който срещна погледа й и направи опит да й се усмихне ободряващо с белите си като брашно, изкривени от болка устни.
Хората се обричаха на смърт и мъки заради нея. За да може тя благополучно да се добере до годеника си. Годеника, когото мразеше с цялата си душа, без още да го е виждала…