Зовът на костите [bg]

- Отвежда я пеш! - извика Сарасола, без да вярва на очите си.

Радиостанцията на началника на охраната изпращя и някой от другия край му съобщи нещо, от което лицето му помръкна, преди да заговори отново.

- Открили са санитаря в една от стаите на чистачките, ранен е тежко, наръган с нож.

Сарасола затвори очи и Амая разбра, че е на път да блокира.

- Докторе, накъде води този изход?

- Към паркинга - проговори с мъка той. - Не мога да проумея това безразсъдство от страна на колегата, освен ако тя не го заплашва, а вече знаем колко е опасна.

- Погледнете пак, докторе, той върви доброволно и подкрепя нея.

Сарасола се втренчи в екраните, на които се виждаше как лекарят помага на придружителката си да го хване подръка, като същевременно я насочва накъде да върви.

- Трябва ни снимка на доктор Берасатеги.

Началникът на охраната им подаде картон, на който бе прикрепен напечатан върху картичка пропуск. Амая го огледа. С очила и брадичка, това несъмнено беше загадъчният посетител от „Санта Мария де лас Ниевес“.

Няма страх като този, който вече си изпитал и чийто вкус, мирис и допир познаваш. Стар, плесенясал вампир, който дреме, зарит в ежедневие и ред, който държим настрана с престорено спокойствие, не по-малко престорено от заучените усмивки. Няма страх като този, който някога сме изпитали и е останал да тлее неподвижен, изпускайки влажното си дихание някъде в съзнанието ни. Няма страх като този, който ни обзема само при мисълта, че страхът може да се върне. На сън виждаме червената лампичка, която продължава да свети, за да ни напомня, че той не е преодолян, че само е задрямал и ако имаш късмет, няма да се върне. Защото знаеш, че ако се завърне, няма да го понесеш; ако се завърне, ще те довърши - теб и здравия ти разум.

Макар и обездвижена през последните дни, Росарио пристъпваше уверено, леко схваната, но стабилна. Под пухенката се подаваха прекалено бели прасци и крака, обути в пантофи, които влачеше почти без да ги отделя от земята. В съзнанието на Амая изникна споменът за леля Енграси, повлякла подобни пантофи, които й бяха големи, и се запита дали това не е причината. Да я гледа така, на крак, ходейки, беше някакъв вид отклонение от мисловния образ, който бе градила с години. Страхът препускаше на воля, а някъде дълбоко в душата й едно момиченце пищеше „Идва за теб, идва за теб“.

По гърба й премина тръпка и я разтърси като електричество. Тя преглътна слюнката си, станала изведнъж прекалено гъста, и си пое всичкия въздух, който можа, за да компенсира времето, през което бе спряла да диша.

- Имаме ли вашето съдействие? - обърна се тя към отец Сарасола.

- Имате го от самото начало - отговори той.