Мотивът

— И какъв е поводът?

— Не знам. Обаче трябва да е нещо голямо.

Харди намери място за паркиране на съседната уличка до дома на Глицки и понеже си каза, че това е все едно да спечелиш от лотарията, спря до тротоара. Дръпна ръчната спирачка, затвори гюрука и се пресегна към дръжката. Франи постави ръка на крака му:

— Имаш ли нещо против да поседим тук за момент?

Той спря и я погледна въпросително.

— Както искаш. — Взе ръката й в своята. — Всичко наред ли е?

— Точно това исках да те попитам.

— Дали всичко е наред с мен?

— Да.

— Имаш предвид с нас?

— С нас. С теб. С всичко.

За миг той се загледа през предното стъкло. Стисна ръката й и се обърна към нея.

— Виж ни сега. Виж къде сме. Това е чудесно място.

— Не и ако си нещастен тук.

— Не съм нещастен. Не бих заменил това, което имам с теб, за нищо на света. Какво те накара да се замислиш за това?

— Просто ми се струва, че напоследък беше… дистанциран, особено след края на процеса, след като престана да се виждаш с нея всеки ден.

Той не каза нищо.

— Питам се дали това, което имаме, не ти е недостатъчно.

— Какво да ми е недостатъчно?

— Всичко. Недостатъчно вълнения, забавление. Непрекъснато се занимаваме с децата, с ежедневието, понякога се препираме.

— И смяташ, че с Катрин ми е било по-забавно? Че съм се забавлявал.

— Честно ли да ти кажа? Според мен ти беше приятна всяка минута, която прекара с нея.

Това беше близо до истината. Харди внимателно подбра думите си:

— Не е същото като това да искам да съм с нея в момента. Според мен бракът успява тогава, когато човек ежедневно взема решение да остане в него.

— Дори това да го прави нещастен?

— Но аз не се чувствам нещастен. Ни най-малко. Всъщност е тъкмо обратното. Ето ти и една старомодна мисъл — нещастието е избор. А аз отказвам да направя този избор. — Вдигна ръката й към устните си и я целуна. Искам онова, което вече имаме. Само че явно не ти го показвам достатъчно ясно, нали? И те моля за извинение заради това. Наистина. Може би трябва да ме напуснеш, защото ти причинявам твърде много тревоги.

— Никога няма да те напусна. Дори не ми е хрумвало подобно нещо.

— Ами да знаеш, че и на мен не ми е хрумвало да те напусна. Никога. Ние сме заедно и точка. Въпросът не е отворен за дискусии. Имаме семейството и съвместния си живот и никой не се забавлява като нас в деветдесет и девет процента от времето. Не бих заменил това за нищо.

В тясното пространство надвисна мълчание и накрая Франи въздъхна:

— Съжалявам, но от време на време имам нужда да ми го напомняш.

— Това е приемливо. Съжалявам, че се бях отдръпнал.

— Съжалявам, че ти съжаляваш — стисна ръката му тя. — Ние двамата сме едни много учтиви туристи, нали?

— Явно. — Той я погледна в очите и се усмихна леко: — Двама нещастни туристи, които са на път да си поделят хляба с вожда Хора, който не се смеят.

— Струва ми се, че ще бъде забавно. Да вървим ли?

Двамата едновременно отвориха вратите на колата и излязоха навън в топлата вечер. В ранния здрач в квартала миришеше на портокалови цветчета, на кафе и на океана.