Мотивът

— Опита ли се да им обясниш, че въпросът е на живот и смърт?

— Ха! Разбира се. ЦРУ в Алжир знаеше това, обаче ФБР не ми вярваха или не им пукаше. Все едно. Това е правителството, не разбираш ли? Там — как се казва? — лявата ръка не знае какво прави дясната и дори не я мие, ако може. Освен това ФБР не е отговорно пред ЦРУ.

— Значи са щели да разберат коя си и да го разгласят?

— Точно така правят. Не нарочно, сигурна съм. И съвсем дискретно. Просто трябва да знаят при най-висока секретност. Като всеки младши конгресмен и журналист от жълтата преса във Вашингтон. И техните съпруги. И техните курви.

И всеки, който би продал тази информация за нещо, от което се нуждае.

— И ти смяташ, че в Алжир са щели да научат, че си все още жива?

— Не разбираш ли? Нямаше начин да не стане така. Това беше твърде ценна тайна, за да я пазят. Кой може да разполага с един милион долара и да не похарчи нито цент?

Внезапно изражението й се промени. Глицки се напрегна на дивана, съсредоточи се върху пистолета, готов да скочи. Само че тя не помръдна оръжието. Наклони глава на една страна, застина неподвижно и го изгледа изпитателно.

— Ти откъде знаеш за това?

— Защото знам коя си, Миси. Или Моник.

Та впери поглед в него, главата й клюмна на гърдите за миг, но не достатъчно дълго, за да му даде възможност да действа. Когато отново вдигна глава, изражението й бе категорично.

— Тогава това е смъртната ти присъда — заяви тя и започна да вдига оръжието.

Глицки вдигна ръце пред лицето си, но не направи никакво друго движение.

— Твърде късно — каза той. — Вече казах на местната полиция. Всичко е наяве.

— Лъжеш! Ако работеше с полицията тук, щяха да дойдат с теб.

— Тогава се обади в банката си. Питай ги дали съм бил там тези сутрин с шефа на полицията.

Тя остави пистолета върху коляното си.

— Ходил си в банката?

— Видях сейфа ти, Миси. Триста хиляди долара и пръстена от Пол. Разказах историята ти на прокурора в Сан Франциско и получих разрешение да го отворя. Клетвената ми декларация е запечатана, но е въпрос само на време. До утре всички ще знаят. Ако ме убиеш, може да узнаят дори още тази вечер.

Чуваха как навън дъждът внезапно започва да вали отмъстително силно.

Моник, Мишел, Моника, Миси закри челото си с ръка и нервно подръпна обецата над лявото си око.

— Те ще убият семейството ми. Не разбираш ли това?

— Съжалявам — каза той и беше искрен. — Но нищо не мога да направя.

Седяха на четири метра един от друг. Единствената светлина от предния прозорец потрепна от свеж полъх на вятъра, силата на потопа. Пистолетът лежеше на коляното й, но тя вече не го насочваше към него.

— Как каза, че се казваш?

— Ебрахам.

— Родителите ми. Не мога да позволя… — задави се тя.

— Може би можеш да се свържеш с ЦРУ…

— И какво? Какво могат да направят в Алжир? Да помолят мюсюлманските си братя за милост към някой, който ги е предал? Не разбираш ли? Няма да има милост, докато съм жива.

Глицки се бе преместил по-напред на дивана и сега седеше леко приведен напред, спокоен, поставил лакти на коленете си и сключил ръце пред тях.

— Миси, сега ще се изправя — каза той.

Тя веднага стисна пистолета с две ръце и го насочи към средата на гърдите му.

Очите му приковаха нейните.

— Уби твърде много хора, за да запазиш тайната си. Всичко свърши. Тайната ти е разкрита.

— Не е вярно. Лъжеш.

Гласът му беше спокоен и разумен:

— Не лъжа и ти го знаеш.

Дълга пауза. След това още една.

— Каза, че ти е омръзнало да убиваш, но че е трябвало да го направиш. Нищо няма да постигнеш, ако ме убиеш сега. Затова ти давам още минутка да си помислиш и след това си тръгвам. Застреляй ме или избягай, избягай или остани, но всичко свърши. И ти го знаеш.

Той й даде обещаното време да помисли. След това се изправи.

— Не се приближавай!

— Сега ще те заобиколя.

— Не! Не мърдай! Ще те убия, кълна се в бога, ще те убия!

— Няма да го направиш — каза той. — Нищо няма да постигнеш така.

Той се движеше към мястото, където седеше тя, като я заобикаляше отдалеч. Тя също се изправи и направи крачка назад. Вървейки плавно и спокойно, без да спира, Глицки се наведе да вземе якето си, след това го облече и продължи покрай нея, усещайки как пистолетът го следи на всяка крачка, докато не се обърна с гръб към нея и не му остана нищо друго, освен да завърти топката на вратата и да се моли да е бил прав.

Без да поглежда през рамо, той обхвана с длан металната топка, завъртя я, след това излезе навън в пороя и затвори вратата зад гърба си.