Осем
- Автор: Невил Катрин
- Серия: Осем #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Осем». Краткое содержание книги:
Срещнахме се, както се разбрахме, на зазоряване, на мястото, където се събира огромна тълпа пред Порта дела Карта — вратата, която разделя известната катедрала „Сан Марко“ от съседния Палат на дожите. Тълпата бе захвърлила пъстрите костюми от карнавала през изминалата седмица, всички бяха в черни одежди и очакваха притихнали началото на някакво събитие.
— Сега ще видим най-стария венециански ритуал — обясни Казанова. — Всеки Великден, при изгрев слънце, венецианският дож повежда процесия през Пиацета към „Сан Марко“. Нарича се „Дългият преход“ — церемония, древна като Венеция.
— Венеция със сигурност е по-стара от празника Великден — по-стара дори от християнството — изтъкнах аз, докато стояхме сред нетърпеливото множество, всички сгушени зад кадифени въжета.
— Не съм казвал, че е християнски ритуал — отвърна Казанова със загадъчна усмивка. — Венеция е създадена от финикийците — оттам идва и името. Финикия е цивилизация, построена на острови. Те боготворят богинята на луната — Кар. Също както луната контролира приливите, така финикийците са владеели моретата, от които е произлязла най-великата загадка — животът.
Финикийски ритуал. Това извика в мен някакъв смътен спомен. В същия момент тълпата около нас утихна. Някой наду рог и той проряза звука от фанфарите. Дожът на Венеция, накичен със скъпоценни камъни, облечен в пурпурен сатен, се появи откъм Порта дела Карта, заобиколен от музиканти с флейти, лютни и лири, които изпълняваха божествена музика. Следваха ги емисари от Ватикана в колосани бели филони, с обсипани със скъпоценни камъни митри, обшити със златни нишки.
Казанова ме побутна, за да наблюдавам внимателно ритуала, докато участниците вървяха към Пиацета, спряха на Площада на правосъдието — стена, украсена с библейски сцени, където са били връзвани еретиците по време на Инквизицията. Тук бяха монолитните колони от Акра, донесени от древна Финикия по време на кръстоносните походи. Имаше ли някакво значение, че дожът и придружителите му спряха да медитират точно на това място?
Най-сетне се раздвижиха под звуците на райската музика. Кордоните, които държаха тълпата настрани, бяха махнати, за да могат зрителите да последват процесията. Двамата с Казанова се хванахме за ръце, за да вървим с множеството, и тогава усетих трепет, който не мога да обясня.
Ставах свидетел на нещо, старо като времето. То бе тъмно и тайнствено, събрало в себе си история и символизъм. Беше нещо опасно.
Докато процесията се виеше като змия по Пиацета и после обратно през Колонадата, имах чувството, че навлизаме все по-дълбоко в тъмен лабиринт, от който нямаше как да избягаме. Знаех, че съм в пълна безопасност, докато бях навън на светло, заобиколен от стотици хора — и въпреки това се страхувах. Трябваше ми известно време, за да осъзная, че причината е в музиката — в движението, — че самата церемония ме плаши. Всеки път, когато спирахме след дожа — край някоя старина или скулптура, — усещах, че туптенето във вените ми става по-силно. Все едно в главата ми се опитваше да се пренесе закодирано някакво съобщение, ала не успявах да го разбера. Казанова ме наблюдаваше внимателно. Дожът спря отново.
— Това е статуята на Меркурий — пратеника на боговете — обясни Казанова, когато приближихме към танцуващата бронзова фигура. — В Египет го наричат Тот — Съдника. В Гърция е Хермес — водачът на Душите, защото ги отвежда към Ада и понякога мами боговете, като връща душите в този свят. Принца на измамниците, Шута, Жокера, Глупака в картите Таро — той е богът на кражбите и хитрините. Хермес е измислил седемструнната лира — скалата с октавите — музика, която карала боговете да плачат от радост.
Гледах статуята дълго, преди да продължа. Това бе бързоногият вестоносец, който притежаваше силата да освободи хората от царството на мъртвите. Обут в сандали с криле, стиснал пъстър кадуцей — жезъл с преплетени змии, които изписваха цифрата осем, — той властваше над царството на сънищата, над света на магиите, над случайността и сполуката, както и над всички игри на късмета. Нима бе съвпадение, че статуята му наблюдаваше процесията с хитра самодоволна усмивка? Нима това бе негов ритуал, започнал някога сред тъмните мъгли на времето?