Осем
- Автор: Невил Катрин
- Серия: Осем #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Осем». Краткое содержание книги:
— За мен вече е късно — тъжно поклати глава Русо. — Поверявам ви тази схема, която според мен е единствената следа, с която разполагаме. Според легендата шахът е скрит в палата на Карл Велики в „Е ла Шапел“… или в абатството „Монглан“. Мисията ти е да го откриеш.
Робеспиер неочаквано замълча и погледна през рамо. Пред него на масата, осветена от лампата, бе скицата на странния венециански ритуал, който той възстанови по памет. Давид, който я разглеждаше до този момент, вдигна поглед.
— Чу ли нещо? — попита Робеспиер и в зелените му очи се отразиха пламналите навън фойерверки.
— Така ти се е сторило — заяви Давид. — Нищо чудно, че си притеснен след подобни спомени. Питам се доколко разказът е плод на измъчен старчески мозък?
— Чул си разказа на Филидор, сега вече знаеш и за Русо — отвърна раздразнен Робеспиер. — Твоята повереница Мирей притежава някои от фигурите — признала го е в старото абатство затвор. Трябва да ме придружиш до Бастилията и да я накараш да признае. Едва тогава ще ти помогна.
Давид чудесно разбираше, че зад тези думи се крие заплаха. Без помощта на Робеспиер смъртната присъда на Мирей бе подписана, а също и неговата. Влиянието му можеше да се обърне срещу тях, а Давид вече бе попаднал в ситуация, която не си бе представял дори в най-ужасните кошмари. Сега за пръв път разбираше защо Мирей го бе предупреждавала да внимава с този „приятел“.
— Ти си се заел с тази работа заедно с Марат! — извика той. — Точно както се страхуваше Мирей! Монахините, чиито писма ти предадох… какво стана с тях?
— Просто не разбираш — заяви нетърпеливо Робеспиер. — Играта се развива в много по-широк мащаб, отколкото ти, аз, повереницата ти или глупавите монахини могат да си представят. Жената, на която служа, е по-ценна като съюзник, отколкото като противник. Запомни го, ако искаш да опазиш главата на раменете си. Не мога да ти кажа какво е станало с монахините. Знам само, че тя се опитва да събере частите от „Шаха Монглан“ също като Русо, за да има човечеството по-добър живот…
— Тя ли? — попита Давид, ала Робеспиер вече бе станал, готов да си тръгва.
— Бялата царица — отвърна той и се усмихна крадешком. — Също като богинята, тя взема онова, което заслужава, и дарява с каквото пожелае. Помни ми думите — ако постъпиш както те моля, ще бъдеш щедро възнаграден. Тя ще се погрижи.
— Не искам нито съюзници, нито награда — заяви Давид с горчивина и се надигна. Какъв юда бе само. Нямаше друг избор, освен да се подчини, тласкан единствено от страх.
Взе лампата, придружи Робеспиер до вратата и му предложи да го изпрати до улицата, защото прислугата бе освободена.
— Няма значение какво искаш, стига да го направиш — заяви грубо Робеспиер. — Когато тя се върне от Лондон, ще ви запозная. Все още не мога да разкрия името й, но я наричат Жената от Индия…
Гласовете им се понесоха по коридора. Стаята потъна в пълен мрак и в този момент задната врата, която водеше към ателието, се открехна. Осветена единствено от проблясъците на фойерверките, тъмна фигура се плъзна в потъналото в мрак помещение и припна към масата, където доскоро седяха двамата мъже. По време на следващия ослепителен залп от фойерверки високата едра Шарлот Корде бе обляна в светлина, докато се навеждаше над масата. Под ръка бе пъхнала кутия бои и парцал, откраднат от ателието.
Погледна чертежа, оставен на масата. Внимателно го сгъна и го пъхна в дрехата си. След това се промъкна в коридора и се загуби в сенките на нощта.
17 юли 1793 година
Затворническата килия тънеше в мрак. От малкия прозорец, запречен с желязна решетка, прекалено висок, за да достигне човек до него, се процеждаше лъч светлина, който само подсилваше тъмнината в килията. По каменните стени, осеяни с мъх, се стичаше вода, образуваща локвички, от които се носеше воня на плесен и урина. Това бе Бастилията, чието превземане преди четири години бе сложило началото на Революцията. Първата нощ на Мирей тук бе Денят на Бастилията — 14 юли, нощта, в която уби Марат.
Трети ден стоеше в тъмната килия, извеждаха я единствено заради процеса. Не им отне много време да произнесат присъдата: смърт. След два часа щеше да си тръгне от тази килия, за да не се върне никога повече.
Седеше на твърдата кушетка, без да докосва коравия хляб и водата, които й бяха донесли. Замисли се за детето си, което бе оставила в пустинята. Нямаше да го види никога повече. Сетне пред очите й изникна гилотината — какво ли щеше да почувства, когато барабаните забият като сигнал за спускането на острието. След два часа щеше да разбере. Последният звук, който щеше да стигне до слуха й. Замисли се за Валентин.