Осем
- Автор: Невил Катрин
- Серия: Осем #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Осем». Краткое содержание книги:
Бе на вратата, когато я събори удар отзад. Усети болката и чу звук от разцепено дърво. Свлече се на земята. Части от разпадналия се стол се търкаляха по прашния под. Въпреки че главата й туптеше, тя опита да се надигне. Някакъв мъж я сграбчи за роклята, издра гърдите й и я изправи на крака. Блъсна я в стената, тя удари главата си и падна на пода. Този път не се вдигна. Чуваше стъпките на нахлулите в къщата хора, писъците и неовладените крясъци на мъжете, последвани от женски плач.
Тя лежеше на мръсните дъски и не можеше да помръдне. Така мина доста време, докато усети нечии ръце — някой я вдигаше. Мъже в тъмни униформи я изправиха. Главата я болеше, усещаше неприятно пулсиране във врата и гърба. Държаха я под мишниците и я влачеха към вратата, въпреки че тя се опитваше да върви.
Навън тълпата бе заобиколила къщата. Не виждаше ясно морето от лица, стотици лица, които се сливаха в едно. Всички ще се удавят, каза си тя, до един. Полицията си проправяше път с бой. Около нея се разнасях викове: „Убийца!“ Някъде далеч зад тях забеляза пребледняло лице, откроило се на прозореца на чакаща карета. Мъчеше се да се съсредоточи. За секунда се мярнаха ужасените сини очи, бледите устни, кокалчетата на ръцете, стиснали силно вратата на каретата — Шарлот Корде. След това всичко потъна в мрак.
14 юли 1793 година
В осем вечерта Жак-Луи Давид се върна уморен от Националното събрание. Хората вече гласяха фойерверки и тичаха по улиците като пияни глупаци, докато той вкарваше каретата.
Тълпите празнуваха Деня на Бастилията. Но той не успяваше да усети празничния дух. Тази сутрин, когато пристигна в залата, разбра, че през нощта Марат е бил убит! А жената, която държаха в Бастилията, убийцата, бе вчерашната посетителка на Мирей — Шарлот Корде!
Мирей не се бе прибрала тази нощ. Давид направо се поболя от страх. Нямаше сигурност, защото дългата ръка на Парижката комуна щеше да стигне и него, ако подушеха анархисткия заговор, за който ставаше дума в трапезарията. Ако можеше да открие Мирей, да я изведе от Париж, преди хората да съберат две и две…
Слезе от каретата, изтупа прахта от трикольора на шапката, сътворена от него за делегатите на Националното събрание, за да пресъздаде духа на Революцията. Когато се върна, за да затвори портите зад каретата, слаб мъж изскочи от сенките и направи крачка към него. В небето избухнаха фойерверки и той зърна бледото лице и морскозелените очи на Максимилиан Робеспиер.
— Трябва да говориш, гражданино — прошепна Робеспиер със смразяващ глас, докато фойерверките пукаха един след друг в нощното небе. — Пропусна обвиненията днес следобед…
— Бях в събранието! — извика уплашено Давид, защото бе повече от ясно за чие обвинение говори Робеспиер. — Защо се криеш в сенките? — попита той, като се опитваше да прикрие треперенето си. — Влез вътре, ако искаш да говориш с мен.
— Слугите и любопитните не бива да чуят онова, което имам да казвам, приятелю — отвърна сериозно Робеспиер.
— Тази вечер слугите са освободени заради празника — уточни Давид. — Защо според теб сам си отварям и затварям портата? — Трепереше толкова силно, че бе доволен от прикритието на тъмнината.
— Жалко, че не успя да присъстваш на изслушването — каза Робеспиер, когато влязоха в тъмната празна къща. — Трябва да ти кажа, че жената, която съдиха, не беше Шарлот Корде. А момичето, чийто портрет ми показа, момичето, което месеци наред издирваме из цяла Франция. Приятелю Давид, повереницата ти Мирей е убила Марат!
Давид усети смразяващ студ въпреки топлата юлска вечер. Седеше в малката трапезария срещу Робеспиер, докато гостът палеше лампата и разливаше бренди. Давид се тресеше толкова силно, че дори не бе в състояние да държи чашата.
— Не съм казал на никого. Първо исках да поговоря с теб — продължи Робеспиер. — Нуждая се от помощта ти. Повереницата ти разполага с информацията, която искам. Знам защо е отишла да се види с Марат — тя търси тайната на „Шаха Монглан“. Искам да разбера какво са си казали преди смъртта му, дали е успяла да предаде на някого онова, което знае.
— Уверявам те, че не знам нищо за тези страшни събития! — извика Давид и погледна ужасен Робеспиер. — До онзи ден, когато си тръгнах от Кафе дьо ла Режанс с Андре Филидор, дори не вярвах, че „Шахът Монглан“ съществува — помниш ли? Той ми разказа. Само че, когато повторих чутото пред Мирей…