Жената в бяло
- Автор: Колинс Уилки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Шипковенска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жената в бяло». Краткое содержание книги:
Накара ме да се разтревожа за мис Халкъм, тъй както и самата тя бе разтревожена. Позволих си да я помоля да ми напише ред-два дали всичко в Лондон е минало благополучно. Тя отвърна:
— На драго сърце, мисис Мичелсън.
— Всеки един от нас трябва да носи своя кръст, миледи — казах аз, забелязвайки, че се умълча и замисли, след като обеща да ми пише.
Тя не отвърна. Изглежда, бе премного погълната от собствените си мисли, за да ми обърне внимание.
— Боя се, че ваше благородие не можа да си почине добре през изминалата нощ — отбелязах аз, изчаквайки малко.
— Да — каза тя, — измъчиха ме сънищата ми.
— Така ли, миледи?
Помислих, че ще ми разкаже какви са били сънищата й, но не. Когато отново заговори, бе, за да ми зададе един въпрос:
— Вие собственоръчно ли пуснахте писмото за мисис Веси?
— Да, миледи.
— Сър Пърсивъл каза ли вчера, че граф Фоско ще ме посрещне на гарата в Лондон?
— Да, миледи.
Тя въздъхна тежко след този ми отговор и не каза нищо повече.
Пристигнахме на гарата две минути преди тръгването на влака. Градинарят (който ни бе докарал) се оправи с багажа, докато аз купих билета. Локомотивната свирка прозвуча, когато се присъединих към нейно благородие на перона. Тя бе много особена и притисна с ръка сърцето си, сякаш бе завладяна в този миг от някаква неочаквана болка или уплаха.
— Как бих искала да дойдете с мен! — каза тя, стискайки ме здраво за ръката, когато й давах билета.
Ако бе имало време — ако предния ден бях изпитвала това, което изпитвах тогава, — щях да направя всичко, за да я придружа дори ако това изискваше да предупредя незабавно сър Пърсивъл, че напускам. По тя изрази желанието си едва в последния момент и за мен бе твърде късно да се съобразя с него. Самата, изглежда, разбра това и не повтори молбата си да я съпроводя. Влакът спря на перона. Тя даде на градинаря подарък за децата му и преди да се качи във вагона, взе ръката ми по нейния искрен и сърдечен маниер.
— Вие бяхте много мила към мен и към сестра ми — каза тя, — когато и двете нямахме никакви приятели. Докато съм жива, ще си спомням за вас с благодарност. Довиждане и бог да ви благослови!
Думите й бяха изречени с глас и изражение, които ме просълзиха — говореше тъй, сякаш се прощаваше с мен завинаги.
— Довиждане, миледи — казах аз, помагайки й да се качи във вагона и опитвайки се да я ободря. — Засега само довиждане. Довиждане и от цялото си сърце ви желая по-щастливи времена.
Тя поклати глава и тръпка премина през тялото й, докато се настаняваше във вагона. Пазачът затвори вратата. „Вярвате ли в сънища? — пошепна ми тя през прозореца. — Снощи сънувах нещо, което никога досега не съм сънувала. Ужасът от него все още е надвиснал над мен.“ Свирката прозвуча, преди да мога да й отговоря, и влакът потегли. Пребледнялото й, кротко лице ме погледна за последен път — погледна тъжно и сериозно от прозореца. Тя махна с ръка и повече не я видях.
Същия следобед към пет часа, след като ми остана малко свободно време сред домакинските задължения, които сега ме притесняваха, седнах сама в стаята си, опитвайки се да успокоя съзнанието си с томчето проповеди на моя съпруг. За първи път в живота ми вниманието ми не можеше да се съсредоточи върху тези набожни и ободрителни думи. Заключавайки, че заминаването на лейди Глайд, изглежда, ми е повлияло много по-сериозно, отколкото предполагах, излязох навън, за да се разходя в градината. Доколкото ми бе известно, сър Пърсивъл все още не се бе прибрал, така че можех да се движа свободно наоколо.
Завивайки зад ъгъла на къщата, откъдето се виждаше градината, с изумление видях непознат силует. Беше жена — вървеше по пътеката с гръб към мен и береше цветя.
Когато се приближих, тя ме чу и се обърна.
Кръвта застина във вените ми. Непознатата в градината бе мисис Рубел.
— Какво има, госпожо? — попита тя спокойно.
— Вие тук! — възкликнах аз почти без дъх. — Не сте заминали за Лондон! Не сте заминали за Къмбърланд!
Мисис Рубел помириса цветята със зложелателна усмивка.
— Разбира се, че не съм — каза тя, — въобще не съм напускала Блакуотър Парк.
Събрах достатъчно въздух и сили за още един въпрос:
— Къде е мис Халкъм?
Този път мисис Рубел най-откровено ми се усмихна и отговори със следните думи:
— Мис Халкъм, госпожо, също не е напускала Блакуотър Парк.
Когато чух поразителния отговор, всичките ми мисли мигновено се насочиха към раздялата ми с лейди Глайд. Едва ли мога да кажа, че се укорих, но в този момент си помислих, че бих дала спестените си с няколкогодишен труд пари, за да науча четири часа по-рано това, което ми стана ясно сега.