Сянката на Бога

— Сандерс Айлънд — прочете той. — Остров Сандерс? Значи това е истинската й фамилия!

— Това е името на картата, миличък, защото, когато преди време — било много отдавна — капитан Сандерс купил острова, той сам пожелал да го назове така и му разрешили. Само че… тук всички му викат Рег Айлънд, което е старото име от… и аз не знам откога.

— Защо му казват така51?

Тя пак отиде зад щанда и изключи чайника.

— Ами виж брега. Толкова е накъсан и назъбен, че… А малко по-надолу, срещу Дъчес Айлънд крайбрежието е така гладко, че не можеш да намериш място да акостираш.

Ласитър се загледа разсеяно към стъклените купи с бонбони: „Мари Джейн“, „Тутси Рол…“

— Захар? Сметана? Наполовина и от двете?

— И двете… моля.

— Също като мен: бледо и сладко. — След малко на щанда стояха две фини порцеланови чаши чай, всяка в чинийка.

Следващите петнайсет минути минаха в разговор: първо научи повече за жената („Мод Хътчинсън… но нямам нищо общо с телевизионната Мод, трябва да те предупредя“), после за всичко, което тя харесваше или не одобряваше, след това от колко време живее тук („цяла вечност, миличък“), а накрая се запозна и с местната история. Докато бъбреха, двама мъже влязоха да си купят цигари, а една жена дойде да си провери пощата. Когато реши, че е уместно да спомене името на Мари Сандерс отново, вече пиеха втората чаша чай.

— Значи Мари наистина остава сама на острова през цялата зима?

— Тя и момчето — уточни Мод и разбърка чая си. — Първата година… когато дойде, аз не си спомнях някой да е ходил на острова в продължение на двайсет и пет години. Помнех Мари от детството й, как ще я забравя, но не я познах след толкова време.

— Искаш да кажеш, че си я знаела като дете?

— О, да-а-а… Познавах и родителите й. Семейството често отиваше до острова. Дори брат й, който беше болнав. Увиваха го в одеяла и го качваха на лодката. А старият Джон Джуниър… Истински моряк, казвам ти! Помня, отиваха на острова всеки уикенд. Тя тогава беше… една клечица. Сигурно е била на пет годинки. А сега е там с детето си.

— Родителите й още ли живеят тук?

Мод поклати глава:

— Божичко, не-е-е… Умряха отдавна. Мари не ти ли е казала?

— Не.

— Е, не ме изненадва. Тя не обича да говори за себе си, Господ да я поживи. — Жената рязко въздъхна. — Един ден Джон Джуниър се запи в Портланд и Аманда отиде да си го прибере. Джон Джуниър й казал че може да кара. Вярно било… цели няколко минути. До жп линията. Адвокатите сетне разправяха, че сигнализацията била повредена, но не можаха да го докажат, а истината си беше, че… Джон Джуниър беше нетърпелив човек. Виждам го и сега с очите си… как гони влака, за да го изпревари. — Тя отново тъжно поклати глава: — Тогава сестрата на Аманда взе Мари. Преместиха се в Кънектикът. Повече не я видяхме, докато…

— Не се появи отново — подсказа й Ласитър.

— Точно така! Дойде красива като картинка и смела. Не мина много време и нае работници, които пътуваха ежедневно до острова. Изкопали там септична яма, изолирали стените, направили истинска баня, монтирали печка… какво ли не още. — Тя въздъхна: — Всички тук се занимавахме само с това какво прави и колко е безсмислено. Никога няма да си върне тези пари, ако реши да продава.