Разбудени фурии

— Тя ли ти каза?

Стояхме очи срещу очи, разделени само от половин метър морски вятър.

— Да, тя ми каза.

— Не ти вярвам, по дяволите.

Няколко секунди тя продължи да ме гледа в очите, после извърна глава. Сви рамене.

— Какво вярваш, си е твоя работа, Ковач. Доколкото разбрах от Бразил, ти просто търсиш лесни мишени, за да си изкарваш на тях гнева срещу живота. Това е много по-лесно, отколкото един опит за градивна промяна, нали?

— О, майната ти! С тия вехти тъпотии ли ще ме залъгваш? Градивна промяна? Това ли беше Разселването? Градивно? Това ли очаквахте от съсипването на Ню Хок?

— Не, не очаквахме това. — За пръв път видях болка по лицето пред мен. Спокойният й глас изведнъж натежа от умора и в този момент бях поти готов да й повярвам. Почти. Тя стисна с две ръце парапета и поклати глава. — Изобщо не трябваше да е така. Но нямахме избор. Трябваше да наложим насила глобална политическа промяна. Срещу жестока съпротива. Нямаше начин те да отстъпят властта си без бой. Мислиш ли, че се радвам задето стана така?

— Значи е трябвало да планирате по-добре — казах спокойно аз.

— Тъй ли? Е, ти не беше там.

Мълчание.

За момент си помислих, че ще ме напусне, за да потърси по-дружелюбна компания, но тя остана. Високомерната й забележка отшумя, а „Ангелски огън“ продължаваше да се носи по сбръчкана морска повърхност с едва ли не самолетна скорост. С тих ужас осъзнах, че корабът връща една легенда при нейните правоверни поклонници. Ролята на героя в историята. След няколко години щяха да пеят песни за този кораб и неговото пътуване на юг.