Спиращият войната
- Автор: Сандерсон Брендон
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-464-2
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спиращият войната». Краткое содержание книги:
— Единствената й слабост, трябва да призная — каза Лайтсонг. — Дори богините имат слабости понякога, изглежда. Винаги съм намирал, че е проява на кавалерство да не изтъквам такива неща.
— Тя беше най-добрата от нас — каза Олмадър. — Срещаше се с хората по цял ден. Обичаха я.
— Синя долна черта — каза Лайтсонг. — Това е главната ми защитна фраза. Моля те, вземи я. Ще кажа на Блашуивър, че си ме натиснала да ти я дам. Ще ми се ядоса, разбира се, но няма да е за първи път.
— Не. Не, няма да ти позволя да се измъкнеш толкова лесно, Лайтсонг.
— Какво?! — попита той изумен.
— Не можеш ли да го усетиш? Нещо става в този град. Бъркотията с идрианците и гетото им, все по-разпалените спорове между жреците. — Олмадър поклати глава. — Няма да позволя да се измъкнеш от ролята си. Ти беше избран за това място. Ти си бог, като всички нас, колкото и да се стараеш да го отричаш.
— Вече имаш Заповедта ми, Олмадър. — Той сви рамене и тръгна към вратата. — Прави с нея каквото искаш.
— Зелени камбани — каза Олмадър. — Това е моята.
Лайтсонг замръзна.
— Сега и двамата знаем и двете — каза тя. — Ако това, което каза по-рано, е вярно, по-добре Заповедите ни да бъдат разпределени.
Той се обърна рязко.
— Преди малко ме нарече глупак! Сега ми доверяваш заповедта за войниците си? Длъжен съм да попитам, Олмадър, и моля те, не мисли, че съм груб. Но какво, в името на Цветовете, ти става?
— Сънувах, че ще дойдеш — отвърна тя и го погледна в очите. — Видях го в картините преди седмица. Цяла седмица виждах фигури от кръгове в рисунките, всичките в червено и златно. Твоите цветове.
— Съвпадение.
Тя изсумтя.
— Някой ден ще трябва да преодолееш глупавия си егоизъм, Лайтсонг. Не става въпрос само за нас. Решила съм да започна да оправям някои неща. Може би трябва да се видиш кой си и какво правиш.
— Ах, скъпа Олмадър — каза Лайтсонг. — Проблемът в това предизвикателство е допускането, че не съм се опитал да бъда нещо различно от това, което съм. Всеки път, когато го направя, резултатът е бедствие.
— Е, имаш Заповедите ми. За добро или лошо. — Старата богиня се обърна и тръгна обратно към залата с молителите. — Аз поне съм любопитна да видя как ще се оправиш с тях.
43.
Вивена се събуди болна, уморена, жадна и прегладняла.
Но жива.
Отвори очи и изпита странно усещане. Удобство. Беше в удобно меко легло. Надигна се мигновено. Главата й се замая.
— На твое място бих внимавал — каза нечий глас. — Тялото ти е изтощено.
Тя примига и погледът й се фокусира върху мъжа, който седеше до една маса с гръб към нея. Като че ли ядеше.
До масата беше подпрян черен меч в сребърна ножница.
— Ти — промълви тя.
— Аз — отвърна той между два залъка.
Тя се погледна. Вече не носеше долната си риза, а бе облечена в меко памучно спално облекло. Тялото й беше чисто. Вдигна ръка към косата си и опипа за възли и сплъстени кичури, но ги нямаше. Все още беше бяла.
Толкова странно се чувстваше, че е чиста.
— Изнасили ли ме? — попита тихо.
— Жена, спала в леглото на Дент, не би могла да ме съблазни — изсумтя той.
— Никога не съм спала с него — отвърна тя, макар да не знаеше защо държи да му го каже.
Вашер се обърна. Беше все така небръснат. Дрехите му съвсем не бяха толкова хубави като нейните. Погледна я в очите.
— Но те изигра, нали?
Тя кимна.
— Идиотка.
Вивена отново кимна.
Той отново се зае с яденето си.
— Жената, която държи тази сграда. Платих й да те окъпе, да те облече и да ти смени подлогата. Изобщо не съм те пипал.
Тя се намръщи.
— Какво… стана?
— Помниш ли боя на улицата?
— С меча ти?
Вашер кимна.
— Смътно. Ти ме спаси.
— Измъкнах инструмент от ръцете на Дент. Само това е важно всъщност.
— Все едно, благодаря ти.
Той помълча, после каза:
— Няма за какво.
— Защо се чувствам толкова зле?
— Трамария — каза мъжът. — Болест, която я нямате в планините. Разпространяват я ухапвания от насекоми. Вероятно си я хванала няколко седмици преди да те намеря. Задържа се в теб, ако си изтощен.
Тя се пипна по челото.
— Май си я карала доста зле напоследък — подхвърли Вашер. — С виенето на свят, слабоумието и глада.
— Да.
— Заслужи си го. — Той продължи да яде.
Храната миришеше толкова хубаво… но явно я бяха хранили по време на треската, защото не се чувстваше толкова убийствено прегладняла, колкото можеше да се очаква. Просто умерено гладна.
— Колко дълго бях в безсъзнание? — попита Вивена.
— Седмица. Трябва да поспиш още.
— Какво ще правиш с мен?
Той не отвърна веднага. После попита:
— БиоХроматичните дихания, които имаше. На Дент ли ги даде?