Юлиан [bg]
- Автор: Видал Гор
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Атанасов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Юлиан [bg]». Краткое содержание книги:
Приятно ми беше пак да съм на път, макар че свитата ми, колкото и да се стараех да я намаля, все още беше многобройна и обременителна. Придружаваха ме половината от членовете на императорския съвет и по-голямата част от административния персонал на двореца. Особено ми досаждаше, но в същото време ме удивляваше комит Феликс, най-умелият жонгльор с цифри в империята. Той е безкрайно суетен и нито за момент не ми даваше да забравя, че се ползува с такава известност. Колчем си позволя, и то доста плахо, да се позова на собствения си опит по финансовите въпроси от времето, когато управлявах Галия, той насочва към мен дългия си пръст и с тона на учител към ученик ми показва колко съм невежа, колко безразсъдно е да се ръководя от инстинктите си и колко много се нуждая от съветите му, които са неизменно едни и същи: никога да не се опрощават недобори. Почнах да се плаша, когато високата му като на щъркел фигура се запътеше към мен след някое заседание на съвета и зърнех маската на престорено търпение върху продълговатото му намусено лице. Но Феликс се отличаваше с умението да схваща нещата с всичките им подробности и не мога да не призная, че от него научих много нещо.
Минахме Босфора през един хубав пролетен ден. Полето бе цялото жълто от диви цветя, а топлият въздух ухаеше на мед. Минахме край Халкедон, но не влязохме в града. В Либиса се спрях да видя гроба на Анибал. Както всички мои предшественици, и аз го почитам. Особено много се възхищавам от него като стратег: неговите походи в Италия са може би най-забележителният пример на военно изкуство в историята с изключение, разбира се, на походите на Александър. Ще остане вечна тайна защо Анибал не е успял да превземе Рим; за мен това е доказателство, че боговете са се намесили, за да спасят Рим от най-сериозния му враг. Гробът му е бедняшки: върху обикновена мраморна плоча е отбелязана само датата на смъртта му.
След това поехме към Никомедия. Пътуването ни натам беше весело: половината град е в развалини от земетресението на 24 август 358 г. Това бе най-страшното природно бедствие в наши дни.
Късно следобед стигнахме покрайнините на Никомедия. Тук ме посрещна сенатът на града, всичките му членове в дълбок траур. Като минавахме по улиците, изпълнени с купища развалини, очите ми се насълзиха; толкова много познати гледки вече не съществуваха или пък бяха променени до неузнаваемост. По улиците, водещи към двореца, хората стояха умърлушени и безмълвно ни наблюдаваха. От време на време някой излизаше напред, за да ми целуне ръка или да се докосне до плаща ми. Някои разпознах — мои съученици от Школата, други — хора, които бях срещал на форума. Бе много потискащ ден.
Отпуснах значителна сума на Никомедия за възстановяване на разрушенията. Според Феликс това създавало лош прецедент; изтъкнах му обаче, че това не е кой да е град, а бивша световна столица, паметна с това, че именно тук в 303 година Диоклециан е издал своя едикт против галилеяните, с който заповядал да се сринат костниците им и да се разтурят църковните им общини. За съжаление две години след това Диоклециан се оттеглил и делото му останало недовършено. Ако беше доведено докрай… Но това са само празни илюзии. На мен се падна същата задача, вече двойно по-трудна, защото врагът за половин век бе успял да се затвърди не само сред простолюдието, но и в самия дворец.
Чаках с нетърпение момента да напусна Никомедия. Сбогувах се със сената колкото се може по-скоро, разбира се, в рамките на приличието. Тук би трябвало да отбележа, че във всички градове, през които минах, взех мерки за възстановяване на храмовете, а това не бе лесна работа. Повечето са порутени или завзети от галилеяните. Отгоре на всичко на много места жреците са измрели. В провинции като Кападокия сега цари пълно безбожие.
Все пак не упражнявах насилие. Наместо това спорех, привеждах доводи. От време на време, признавам, подкупвах хората да почитат както е редно старите си божества. Критикуваха ме за това, особено комит Феликс, който не проявява интерес към религиозни въпроси и счита за лудост да се даряват местните храмове, камо ли самите хора. Но аз смятам, че си струва да се прави това. По каквито и подбуди да се моли човек на боговете, щом извършва обреда, той вече ги почита и това е едно начало, макар и да е неискрен в душата си. Не се заблуждавам, че успях да спечеля много хора. Въпреки че надълго говорих на големи тълпи в Галатия, Кападокия и Киликия, можах да убедя само малцина. Напълно го съзнавам. Но все пак трябва отнякъде да се започне, та ако ще да говориш и на камъни. Сега си давам сметка, че възстановяването на старата религия ще стане бавно, но пък сигурно. Междувременно галилеяните са безвъзвратно разединени и именно в разединението им е нашата надежда.