Червения рицар
- Автор: Камерън Майлз
- Серия: Синът на предателя #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илиана Велчева
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Червения рицар». Краткое содержание книги:
Амичия сряза сабатоните, свали ги от краката му и откри каменния връх на копие, забит дълбоко в прасеца му. Кръвта му течеше като бира от отворен чучур. Послушницата говореше бързо и жизнерадостно и точно преди да загуби съзнание, той успя да си помисли колко е красива.
Игуменката наблюдаваше как вилазката на капитана се отдалечава по пътя на изток — толкова бързо, че изчезна още преди птицата ѝ да успее да се върне.
„Със сигурност издадох местонахождението си на всички наоколо“, помисли си тя и се зачуди дали до края обсадата ще успее да опази поне една от тайните си. Нейният великолепен ферландски орел Пърсивал избиваше цели ята птици като тигър в кошара, но тя виждате, че старият гигант започва да се изморява. За всеки случай метна примамката във въздуха, завъртя я внимателно над главата си и щом зърна тирийското червено, Пърсивал изостави лова и дойде при нея като еднорог при девица — първо плахо, а после изпълнен с желание да го уловят. Беше твърде тежък за нея, но младата Теодора ѝ помогна и за награда получи крило в лицето — Пърсивал не беше свикнал господарката му да има помощница и пърхаше ли, пърхаше. Игуменката обаче успя да нахлузи кожените каишки през ноктите му, а Теодора му сложи качулката и той се успокои.
— Ето го моя смел рицар, моя храбър воин. Ех, бедни старче — каза игуменката. Орелът беше едновременно уморен, кисел и много доволен от себе си. Теодора го погали по крилата и той се изпъна.
— Дай му парче пиле, мила — каза игуменката и се усмихна на послушницата. — То е все едно да имаш мъж, дете. Никога не му давай каквото иска, а само каквото искаш ти. Ако яде твърде много, никога няма да го накараме да излети отново.
Теодора погледна навън от върха на кулата. Равнината и реката бяха далеч под тях и с неочакваното си спускане от тази височина орелът беше унищожил по-дребните птици. От лечебницата дойде Амичия със съобщение от сестра Майрам. Игуменката го погледна и кимна.
— Кажи на Майрам да вземе колкото ѝ трябва. Няма смисъл да се стискаме.
Очите на Амичия гледаха другаде.
— Няма ги — каза тя. — Шпионите на врага, дори змейовете. Усещам го.
Теодора се стресна, че една послушница си позволява да заговаря игуменката, но тя сякаш не се впечатли.
— Много си наблюдателна — отвърна възрастната жена, — но тук нещо не ми харесва.
Игуменката отиде до бойниците и погледна надолу. Точно под нея група монахини стояха на просторната платформа пред караулната и наблюдаваха слягащата се колона от прах, която бележеше пътя на вилазката. Една от тях хукна, хванала полите си с ръце и игуменката разсеяно се зачуди защо сестра Бриан толкова бърза, но после забеляза свещеника. Стоеше сам на стената и шумно се молеше за унищожаването на врага.
Тя си каза, че това е добре дошло. Отец Хенри ѝ приличаше на гноен цирей — омразата му към капитана и опитите му да командва монахините ѝ рано или късно щяха да доведат до конфликт. Обсадата обаче променяше режима им и тя се тревожеше, че никога няма да го възстановят. Ами ако капитанът вземеше, че умреше? Тогава какво?
— Какво ще наредите, милейди? — попита Амичия и игуменката ѝ се усмихна.
— О, скъпа моя, ние старците понякога изричаме неща, които е по-добре да премълчим.
Амичия също гледаше на изток, където над пътя, който водеше на юг от реката, все още се вдигаше прах. Като всяка монахиня, послушница, селянин и дете в крепостта, тя също се зачуди защо се отдалечават и дали ще се върнат.
Питър се учеше да се придвижва из гората. Негов дом бе покритата с трева савана, сухите храсталаци и дълбоките каменисти речни корита, сухи през по-голямата част от годината и пълни с бесни кафяви води през останалото време. Тук обаче земята беше мека, камъните — остри, към небесата се протягаха огромни дървета, хълмовете бяха осеяни с тресавища, а равнините — с безброй реки и езера. За да остане незабелязан, тук му беше нужна друга скорост, други мускули и други умения. Сосагите сякаш се носеха над земята, следвайки пътеки, които се появяваха изневиделица и изчезваха също толкова ненадейно.
По обед при него дойде Ота Куон и двамата спряха, дишайки тежко.
— Знаеш ли къде сме? — попита по-възрастният мъж, а Питър се огледа и се засмя.
— Отиваме към Албинкърк.
— И да, и не — рече Ота Куон, — но за моряк в море от дървета се справяш доста добре.
Той бръкна в изплетената от дървесна кора торба, която постоянно носеше на колана си и извади кочан печена царевица. Отхапа и я подаде на Питър, а той последва примера му и я подаде на човека зад тях, който се наричаше Пал Кут — усмихнат плешив човечец с лице, изрисувано в червено и зелено.