Сребърна приказка

Закрих устата си с ръце и едва се сдържах да не изпищя пак, но Ирина до мен дори не помръдна. Стоеше неподвижно, висока и горда, и гледаше към демона със студен, ясен поглед, а по лицето й не се изписа никакво учудване, когато демонът изръмжа и отдръпна пръста си, после се обърна и пак разярено се насочи към нас. Сега вече не беше толкова обезумял, че пак да се опита да ни посегне, макар и да искаше. Въздържа се и само яростно тропна с крак.

— Не! — изкрещя той. — Обещах безопасност само за теб и твоите хора!

— Да — каза Ирина. — Тя също е моя. Всички те са мои, моите хора; и последният човек в Литвас. И ти повече няма да докоснеш никой от тях.

Демонът стоеше и я гледаше, раменете му трепереха, пламъкът в очните му кухини намаляваше, а зъбите му бяха тъмни въглени.

— Лъжкиня! Мошеничка! Лишаваш ме от пиршеството! Открадна ми трона! Но това не е краят! Ще си намеря друго царство, ще си намеря ново огнище, ще си намеря нова прехрана!

Той целият трепереше. Пламъкът в него догаряше, плътта му отново се покри с кожа, лицето на царя като було скри ужаса отдолу, дори и красивите му дрехи от коприна, кадифе и дантела дойдоха на мястото си. Закрих лице, за да не гледам и се притиснах до кушетката, когато той тръгна към вратата. Ирина пусна раменете ми и рязко каза:

— Той също е мой, Чернобог. И него трябва да го оставиш на мира.

Гледах ужасено: тя беше застанала на пътя му. Демонът спря и я погледна с червена светлина, която все още светеше в красивите очи на царя.

— Не! — изфуча той. — Не можеш да направиш това! Той ми беше обещан, получих го с честна сделка и не съм длъжен да ти го давам!

— Но ти вече ми го даде, даде ми го, когато го накара да се ожени за мен. Правата на съпругата надвишават правата на майката — каза тя, свали сребърния пръстен, пресегна се и хвана ръката на демона. Той се опита да я измъкне, но тя я държеше здраво и бързо вкара пръстена на пръста му.

Огнена ярост се изписа на лицето му, устата му се отвори, за да изпищи още веднъж, но писъкът не излезе и цялото тяло на демона се изви като лък. Дълбоко в корема му гореше пламък, който тръгна нагоре: появи се червена светлина като свещ, която се показва зад завоя в тъмно, и става все по-ярка, после внезапно царят се разтресе, наведе се напред и един-единствен огромен огнен въглен изскочи от гърлото му и изхвърча на килима пред огнището. Той избухна в кълбо оранжеви пламъци, димящо и кипящо, което злобно съскаше, плюеше и пращеше, яростна червена уста, отворена към нас.

Но макар да беше приклекнала до стената и очите й все още да бяха разширени от ужас, слугинчето инстинктивно се спусна към желязната кофа с пепел и сгурия до огнището. Изсипа я направо върху пламъците, загаси ги и захлупи кофата върху тях.

Тя остави кофата там и бързо се отдръпна. Отдолу излязоха тънки струйки дим, а около нея на килима се образува черен тлеещ кръг, но не се разпространи много. След малко дори и димът изчезна. Момичето гледаше натам, дишаше тежко, а после се обърна към мен с разширени очи, стресна се и вдигна ръка към бузата си, където все още имаше едно черно петънце. Но ръката й беше изцапана със сажди и щом докосна кожата си, беше трудно да се каже от какво е петното.