Сребърна приказка
- Автор: Новик Наоми
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Екслибрис
- ISBN: 978-619-7115-33-8
- Переводчик: Неза Михайлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сребърна приказка». Краткое содержание книги:
Той ме въведе в тунел, който вървеше успоредно на потока; дълбоките му кристални стени излъчваха лека мъгла, от замръзналото езеро се носеха тихи стонове на разпукващ се лед. После пътеката внезапно премина в друг тунел, стените му бяха много гладки, а реката, която течеше надолу, беше придошла. Той спря на брега и погледна надолу към течащата вода с тревога и страх.
— Ще се справя сама нататък — казах аз. — Ти си тръгвай!
Свалих обувките си, скочих във водата и тичах по течението в тъмния тунел, докато накрая той пак излезе в големия празен склад. Минах през него и пресякох на отсрещната страна, като се провирах през тясното пространство между водата и купищата сребърни монети, които реката беше повлякла със себе си. Напред водопадът бучеше. Чернобог беше неясна подскачаща фигура от другата страна на планината, а като се приближих, приличаше на сянка от червени въглени. Успях да се покатеря по последната голяма купчина монети до цепнатината в планината. Тя приличаше на широко отворена, зееща паст от натрупано стъкло със зъби, които се бяха заоблили по краищата: бяха минали седем години, откакто Мирнатиус се беше възкачил на трона и за пръв път планината се беше разцепила.
Представих си как земетресение или гръм е разтресло кралството на Старик и цепнатината се е разширявала, за да пропуска лятната горещина. Дори виждах къде са се опитвали да я поправят или да спрат разцепването, но водата е пробивала отново, разширявала е цепнатината и всяка година е изцеждала още малко сила, която Чернобог да пие, седнал на трона си. И техният крал всяка година се беше борил с лятото, доколкото е можел; крадял е от нас колкото може повече слънчева светлина, заключена в злато, за да предизвика колкото може повече виелици и зимни бури през есента и през пролетта и да държи реката замръзнала, опитвайки се да затвори дупката в планината. И накрая беше дошъл при мен, простосмъртното момиче, което се беше похвалило, че може да превърне среброто от складовете му в непобедимо съкровище.
Реката отнасяше сребърните монети като подскачащи рибки и те се смесваха с отломките, но това съкровище беше нищо в сравнение със самата вода: чистата студена вода, която беше живот, беше живот за всички тях, и се изцеждаше от планината, за да задоволи една бездънна жажда. Чернобог щеше да изпие цялата планина с всички елфи в нея и после щеше да се върне в Литвас и да изсмуче и пресуши всички хора там. Дори и кралят на Старик да не ми беше казал, пак щях да знам. Знаех какво означава този глад: унищожител, който с удоволствие щеше да погълне живота на всички хора и само щеше да се преструва, че уважава закона и справедливостта, освен ако зад гърба си нямате по-голяма сила и той не намира начин да я излъже или победи — този глад никога, никога не може да бъде заситен.
Долу бяха крал Старик и всичките му рицари в кръга от лед, който кралят беше направил около Чернобог. Те дружно и непоколебимо се биеха, а там където сребърните им мечове го удряха, тялото му се покриваше със скреж. Той диво крещеше, скрежът се превръщаше в пара и от раните му излизаха пламъци. Но те не успяваха да стигнат до сърцевината му. Беше станал прекалено голям и още растеше; продължаваше да изцежда живота им, въпреки че смело се биеха с него. Чернобог подлагаше ръце под водопада, пиеше вода с шепи, после отмяташе глава назад и се смееше с ужасно бълбукане; с всяка глътка растеше още малко. Внимателно се хванах с ръце за краищата на цепнатината и извиках:
— Чернобог! Чернобог! — Той погледна нагоре към мен, очите му блестяха като разтопен метал в пещ, а аз пак извиках: — Чернобог, давам ти думата си! С висша магия ще затворя тази цепнатина в планината и ще те изхвърля завинаги!
Очите му се разшириха.
— Никога, никога! Тя е моя, тя е кладенец за мен! — изпищя той, хвърли се нагоре по планинския склон и започна да се катери към мен.
Дръпнах се назад в тунела, като се препъвах в купчините от сребро и чаках да тръгне в тъмното към мен. Той се смееше през цепнатината, удряше с юмрук по краищата й и разбиваше още от кристалната стена на планината, за да я разшири.