Бъдеще [bg]

Аз търся Анели, търся я, търся я, разгребвам и разгребвам. Минава още една нощ и още един ден и още една нощ - старая се да работя по-технично, прехвърлям инжектора от кървящата си дясна ръка в неумелата лява и обратно, сядам върху нечии гърбове, защото нямам сила да се навеждам повече, коланът ме е протрил, краката ми са отекли, приключили сме с площад „Каталуния“ и се движим по булевардите „Рамблес“, и трябва да побързаме, защото те ще започнат да се събуждат, и не успяваме, и отново върху земята пада тежък облак, който обгръща всички и ги завлича в тъмнината, и ние преобръщаме дебелите, слагаме в носилки изнемощелите, носим момичетата стръкчета, хващаме за ръцете и краката старците и ги подхвърляме, разпознаваме-инжектираме-разпознаваме-инжектираме-инжектираме-инжектираме и отдавна преситен с мъст, аз не мога повече да те мразя, Барселона, защото не мога изобщо да чувствам нищо повече, а те все още са по петстотин на всеки от нас, да бяха свършили да бяха свършили, и проклетите танкери се приближават към пристанището един след друг, ние ги храним с месо, те пълнят търбусите си и си тръгват, а ние изстъргваме карантията на Барселона, населваме шибания Хадес, адът се закрива, ние сега ще боядисаме всичко тук в бяло и ще разкараме вонята от вашия звезден прах и вашата пикня, и от вашето къри, и от вашите спарени тела, и от сега нататък всичко тук ще ухае на синтетични рози, а вие се махайте в Африка, нека танкерите ви разтоварват, където им падне, не е наша работа, само се махайте оттук, само свършвайте вече, моля ви, но те мълчат, аз говоря с тях от умопомрачение, от изтощение, а те мълчат, сякаш са напълнили устата си с вода, и аз прехвърлям, преобръщам, инжектирам, разпознавам, инжектирам, а Анели все я няма и няма никого от моите познати, макар и аз вече да не се боя от среща с Радж или с Бимби, не се боя да вземам решения, не се боя да ги инжектирам - не се боя от нищо, освен от едно: че когато телата секнат, когато изляза оттук и отида горе, когато ме пуснат от Барселона, така и никога повече няма да почувствам нищо, защото съм изтрил всичките си нерви в кръвта и вместо тях са поникнали струпеи, които после ще станат на дебели непробиваеми мазоли; а когато остават само сто души за мен, за всеки от нас, аз вече не се боя и от това; и когато отваряме християнския приют за сираци - двайсет момичета от три до десет години, сбръчканите монахини едва дишат, мърдат под клепачите с изпъкналите си зеници, ние извикваме спецотряда, всичко по протокол, с децата трябва да се оправят жени, такива ни е създала природата, и след час те пристигат - женска десетка, жилести мадами в черно с маските на Атина Палада вместо лица, и аз трябва да стоя встрани и да гледам как те бързо и ловко се справят с детските телца, и не мисля за това, че ето онази с късите къдрави косици, тя е на три - цък! - ще умре като дребна изсъхнала старица на тринайсетгодишна възраст, а онази черничката, тя е на пет - цък! - ще доживее до петнайсет, може да успее да се влюби, а тази седемгодишна красавица с дългата гъста коса почти ще пробва живота, но ранната старост ще свари и изяде цялата й красота, преди тя да успее да разцъфне наистина, а после те отнасят спящите момиченца на ръце, майчински прегърнали ги, някъде в тъмнината.