Бъдеще [bg]

Огромен вход - един турболет би могъл да влети вътре, а стълбите са с такава ширина, че петдесет души могат да се изкачат в редица, без да докосват лактите си. Дори каменните стъпала са по-високи и широки, отколкото е нужно на обикновените простосмъртни; това е и идеята. Върху стълбите са постлани килими и на всяко второ стъпало стои Безсмъртен с черен хитон и маска.

Светлината е нежна и се лее от недрата на самия псевдомрамор, с който е застлано всичко тук.

Странна миризма - древни храмови блашвония, забравени, но открити отново и синтезирани специално за „Пантеон“. „Това е миро“ - обяснява ми на първата спирка къдравият идол, който приема моето мрачно цивилно облекло и ми връчва бял хитон.

После - още двеста стъпала нагоре с музикален съпровод, с почтителното шумолене на останалите гости, преодоляващи това безкрайно неудобно стълбище заедно с мен.

Тук има и юноши, и девойки - млади, превъзходно сложени, прекрасни. Всички са в хитони - такива са правилата. Това не е каприз и не е карнавал, а скромен дан към историята.

Партията на безсмъртието ни връща в най-щастливата от епохите, преживени от човечеството, откакто се е изправило на два крака до наши дни, казва Шрайер.

Партията на безсмъртието провъзгласява новата античност.

Възражда се великата древност. Ера наистина безсмъртна, оказала се по-млада от по-късните железни векове, които отдавна са ръждясали и са се разпаднали на прах. Заразила с вируса на своята нетленна красота всички следващи цивилизации и проявяваща се във всички тях стотици поколения по-късно. Гените на днешна Европа са пропити с този вирус и именно той я е направил вечно млада. Ние всички носим него в себе си, ние сме естествен резервоар. Това също е от Шрайер. Умее ги тези неща.

Асансьорите ни чакат чак на втората спирка от входа - триста неловки стъпала, които са доста големи за хората. Тук е също и почетният караул на Безсмъртните - възможно е сред тях да са онези, които две седмици рамо до рамо с мен разчистваха Барселона, но как да ги разпозная по Аполоновите лица?

Аз самият не нося маска. Без нея ми е някак неловко, неудобно - как ще гледам в бонзите на Партията, нейните дарители, функционери, нейните влиятелни приятели, членовете на Съвета. Ние ги виждаме само по новините - и далеч не всички; а нали, ако има истински Безсмъртни, в чиито ръце днес е Европа, това са те.

Юноши. Вечни юноши.

Златният асансьор се вдига бавно, зад стъклените врати се сменят равнищата: строги холове за строева подготовка, лабиринти за игри, амфитеатри на брега на Егейско море. Храмове на Аполон на скалите и храмове на Афродита в зелените гори - като дан на естетиката, разбира се, загцото Безсмъртните не се нуждаят от богове. Тайните къпални, Партенон, уголемени трикратно, върнатия от небитието Колос и безброй зали - за събрания, за слушане на симфонична музика, за гледане на видео; маслинови горички под ласкавото слънце; басейни с живи делфини; гимнастически зали; музеи; а някъде зад всичко това на всеки от двете хиляди нива - кабинети, приемни, конферентни зали; и кой знае какво още там. Някъде на самия връх е разположен Великият Наос, зала с циклопски размери, където се провеждат самите конгреси.