Друидите на Шанара

Поспа няколко часа, макар че сънят не дойде лесно, защото шепотът на страховете му не го оставяше. Дълго лежа буден и все повече губеше кураж. Клопките на един цял живот съмнения отново зейваха пред него, освобождавайки се от ограничения, които сам им бе наложил и заплашвайки да го овладеят за сетен път. Наложи си да мисли за Куикнинг. Какво ли бе означавало за нея да знае онова, което й предстои? Колко ли е била уплашена? И въпреки това, тя се бе пожертвала, защото е било необходимо, за да върне живота на земята. Като си спомни нейния кураж, смелостта му се върна и след известно време нашепванията се оттеглиха и той потъна в сън.

Събуди се призори, изми се и бързо похапна, вкочанен, неспокоен пред неизвестното, което му предстоеше. Когато свърши, той отново отиде до началото на мястото и погледна нагоре. Слънцето вече се бе изкачило и светлината му се разпръскваше надолу по голия хълм на мястото на Паранор. Нищо не се бе променило. Нямаше и следа от онова, което е било, и онова, което трябваше да се разкрие. Паранор оставаше завинаги загубен за времето и пространството. Само една легенда.

Уокър пристъпи напред. Върна се там, където започваха дърветата, далеч от мястото. Той опипа дълбоко в джобовете на наметката си и извади кесията, в която се намираше Черният камък на Елфите. Вторачи се невиждащо в него и се опита да усети силата на Камъка в ръката си. Тялото му бе вкочанено и възпалено. Мястото на откъснатата му ръка болеше. Гърлото му бе пресъхнало като есенен лист. Усети как несигурността, съмненията и страховете го обземат на тласъци, които заплашваха да го погълнат. Той бързо постави Камъка на Елфите в отворената си длан.

Затвори ръка, защото се страхуваше да гледа в тъмната му светлина. Мислите му се гонеха. Един Камък, един за всичко, един за сърцето, мисълта и тялото — направен по този начин, защото е противоположен на всички останали камъни на Елфите, създадени от съществата на стария магически свят, една магия, която поглъщаше по-скоро, отколкото отдаваше, която приемаше енергия, а не освобождаваше. Камъните на Елфите, които Аланон бе дал на Шеа Омсфорд представляваха талисман, който трябваше да закриля техния притежател срещу всякаква черна магия. Но Черният камък на Елфите е бил създаден по съвършено различна причина — не за да защитава или да дава сила. Той е бил създаден с една едничка цел — да се противопостави на магията, призована да унищожи крепостта на Друидите. Неговият едничък смисъл е да върне изчезналия Паранор отново на света. Това Камъкът можеше да постигне само като погълне отрицателната магия и я трансформира в самото тяло на притежателя на този Камък. Какво щеше да стане при това, Уокър не можеше и да си представи. Той знаеше, че Камъкът се предпазва от злоупотреба чрез самия факт, че в каквито и ръце да се намира, действа по един и същ принцип. Тъкмо за това бе унщожил Ул Белк. Ул Белк бе погълнал чрез Камъка магията на Паст Гринт, но тя го бе унищожила. Възможно беше и съдбата на Уокър да е същата — но можеше да бъде и по-сложна. Ала как? Ако Черният камък на Елфите можеше да възстанови Паранор, то какво щеше да стане със самия Уокър, при положение, че отрицателната магия премине в него?