Друидите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #2
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Друидите на Шанара». Краткое содержание книги:
Но старият Следотърсач упорито тръсна брадясалата си глава:
— Планинецо, много ще ми липсваш, аз ти дължа живота си, ти можеш да ми бъдеш като син, но твърде много съм преживял през живота си и нямам нужда от повече. Нуждая се от тишината на бирариите, нуждая се от спокойствието на родното си място.
Той отново подаде ръка.
— Кой може да каже, мога пък да се променя? И така, до нови срещи.
Морган стисна ръката му.
— До нови срещи, Хорнър.
После пусна ръката му и прегърна стареца. Хорнър Дийс отвърна на прегръдката му.
Пътуването им след това мина бързо. Времето минаваше почти магически, дните и нощите се изплъзваха през пръстите им. Уокър и Морган излязоха от Чарналите и поеха през южните предпланини, като вървяха на запад по посока на Раб. Минаваха по северния бряг на реката и пред тях се бяха ширнали ливади, които стигаха чак до отсрещните върхове на Драконовия зъб. Дните бяха дълги и горещи. Слънцето палеше от безоблачното небе и непостоянното време на планините остана зад тях. Изгревът идваше рано и денят продължаваше дълго, но дори и нощите бяха топли и светли. Двамата срещаха малко пътници и нито един Федеративен патрул. По земята следите от заразата на Шадуините ставаха по-явни. Тъмните петна намекваха за болестта. Но нямаше и знак кой я разпространява.
В края на седмицата Мрачния чичо и Планинецът стигнаха южното отверстие на Джанисонския проход. Наближаваше обяд и проходът се простираше отвъд зъберите на Драконовия зъб и на Чарналите, един широк празен коридор, който водеше на север към Стрилхайм. Тук Падишар Крил се бе надявал да може да разположи силите на Движението от Южните земи, на Дуорфската съпротива и Тролите от Аксинд, и да се опита да пресрещне и унищожи армиите на Федерацията. Вятърът духаше нежно по билата и долу из прохода.
Морган Лех се огледа уморено наоколо. Лицето му изглеждаше затворено в себе си. Уокър стоя известно време мълчалив до него и постави ръка на рамото му:
— А сега накъде, Планинецо? — тихо попита той.
Морган сви рамене и се усмихна смело.
— Предполагам на юг, към Варфлийт. Ще се опитам да се свържа с Падишар. Надявам се той да е открил Пар и Кол. Ако не успея, ще тръгна да търся Равнинеца сам.
Той помълча, загледан в суровото бледо лице на Уокър.
— А аз, струва ми се, се досещам къде отиваш ти.
Уокър кимна.
— Да намеря Паранор.
Морган дълбоко въздъхна.
— Това не беше твоето желание, Уокър.
— Не, не беше.
— Бих могъл да дойда с теб, ако желаеш.
— Не, Планинецо. Достатъчно си се занимавал с другите. Време е да се погрижиш и за себе си.
Морган кимна.
— Не се излагам на никакъв риск, ако това те безпокои. Нали имам магията на Меча на Лех, все ще ми е от някаква полза.
Уокър стисна с длани раменете на Морган и после отпусна ръце.
— Мисля, че никой не може да ми помогне там, където отивам. Ще трябва сам да си помагам. Камъкът на Елфите вероятно ще бъде моята най-добра закрила — той въздъхна. — Странно се наредиха нещата. Ако не беше Куикнинг, никой от нас нямаше да прави онова, което прави, нито да бъде онова, което е. Тя и на двамата ни даде нова цел, нов смисъл и може би нова сила. Не забравяй това, което ти даде, Морган. Тя те обичаше. И мисля, че винаги ще продължи да те обича по начина, по който това е възможно.
— Зная.
— Хорнър Дийс каза, че ти си спасил живота му. Но ти спаси и моя живот. Ако не беше използвал Меча си, дори и счупен, Ул Белк щеше да ме убие. Струва ми се, че Пар и Кол Омсфорд едва ли могат да си потърсят по-добър защитник. Върви да ги намериш. Погрижи се за тях. Опитай се да им помогнеш, както можеш.
— Добре.
Те си стиснаха ръцете, задържаха ги за момент, впили погледи един в друг.
— Внимавай, Уокър, — каза Морган. Уокър леко и малко насмешливо се усмихна.
— До нови срещи, Морган Лех.
И Уокър се обърна и тръгна към прохода, като свърна от слънчевата светлина в сянката, когато скалите се надвесиха над него. Не се обърна назад.
През целия останал ден и следващия, Уокър Бо пътува на запад през Стрилхайм, като прекоси тъмните стари гори, разположени на юг между върховете на Драконовия зъб. На третия ден започна да се спуска. Мина през сенчестите гори и остави поляните и слънцето зад гърба си. Дърветата бяха огромни като скупчени часовои, застанали на стража, или като войници, които чакаха всеки момент да бъдат призовани за битка, едрите им стволове бяха плътно притиснати един до друг, а клоните им сплетени като килим под небето. Това бяха горите, които от векове наред бяха закриляли Друидската крепост срещу околния свят. По времето на Шеа Омсфрод тук бе имало вълци. Дори и след това все още продължаваше да има жив плет от тръни, през който никой не можеше да проникне, освен самият Аланон. Вълците вече ги нямаше, трънливият плет също, както и самата крепост. Единствените останали дървета стояха обвити в дълбоко постоянно мълчание.