Разгромът

Четирийсет и втора глава

Дни наред Мая скърбеше за изгубените коне, неспособна да се взре в по-голямата загуба. Шигеко й бе заръчала да се грижи за тях и тя ги бе освободила. Отново и отново преживяваше мига, в който бе пуснала юздите на кобилите и те бяха избягали. Съжаляваше горчиво за тях, както и за необяснимата си неспособност да се движи или да се защитава. Това бе третият път, в който се изправяше пред истинска опасност… след нападението в Инуяма и сблъсъка с баща й… и чувстваше, че в решителни моменти се проваля въпреки годините обучение в Племето.

Разполагаше с достатъчно време да размишлява над преживяното. Когато дойде в съзнание, гърлото я болеше и й се гадеше. Установи, че се намира в малка, мъждиво осветена стая, която разпозна като едно от тайните помещения в някаква къща на Племето. Такео често бе разказвал на дъщерите си истории за времето, когато от Племето го бяха държали в такива стаи, и сега споменът я успокои и утеши. Беше решила, че Акио ще я убие незабавно, но той не го стори… държеше я с някаква определена цел. Тя знаеше, че може да избяга по всяко време, тъй като котето не беше ограничено от врати и стени, но още й беше рано. Искаше да остане близо до Акио и Хисао; никога нямаше да им позволи да убият баща й; преди това тя лично щеше да им отнеме живота. Ето защо потисна първо гнева си, а после и страха си и се зае да научи за тях каквото можеше.

Първоначално виждаше Акио само когато й носеше храна и вода; храната беше оскъдна, но тя не усещаше глад. Всеки път беше установявала, че колкото по-малко ядеше, толкова по-лесно й беше да става невидима и да раздвоява образа си. Упражняваше се в това, докато беше сама, понякога дори като се заблуждаваше и виждаше Мики облегната на отсрещната стена. Не говореше с Акио, но го изучаваше, както и той нея. Знаеше, че той не можеше да става невидим, нито притежаваше приспиващия поглед на Кикута, но можеше да улавя присъствието на човек в състояние на невидимост и да преодолява опитите да бъде приспан. Имаше бързи рефлекси, беше неимоверно силен и напълно лишен от жалост или от което и да било от по-нежните човешки чувства.

Два-три пъти на ден една от прислужничките в къщата я придружаваше до нужника; освен нея не виждаше никого. На свой ред Акио почти не разговаряше с нея. Но след като бе стояла затворена близо седмица, късно една вечер той се появи, коленичи пред нея, хвана ръцете й и ги обърна с дланите нагоре. Тя усети виното в дъха му, а и речта му бе неестествено забавена.

— Очаквам да ми отговаряш честно, тъй като съм господарят на твоето семейство. Имаш ли някое от уменията на баща си?

Тя поклати глава и още преди края на движението усети как главата й се отмята назад и й притъмнява пред очите от плесницата му. Не беше видяла ръката му да помръдва.