Друговремец

Гласът му заглъхна и клепачът се затвори.

Загърнах го с одеяло и се измъкнах на пръсти, като го оставих на сънищата му край огъня.

Качих се в стаята ни с Джейми, само за да го открия в същото състояние като наставника си. Човек, принуден да стои на закрито, може да разнообрази мрачния дъждовен ден само по няколко начина и не исках нито да го будя, нито да спя до него, така че ми оставаха четенето и шиенето. Предвид че във второто не бях дори посредствена, реших да заема книга от библиотеката на Колъм.

В съзвучие със странните архитектурни принципи на Леох – накратко, правите линии не бяха на почит, – стълбището до покоите на Колъм два пъти завиваше под прав ъгъл, като всеки завой завършваше с малка площадка. На втората обикновено стоеше прислужник, готов да изпълнява нарежданията на господаря си или да му помогне да слезе, но днес нямаше никого. Отгоре се чуваха гласове – може би прислужникът беше с Колъм. Спрях пред вратата, несигурна дали да влизам.

– Винаги съм знаел, че си глупак, Дугал, но не те мислех чак за такъв идиот.

Свикнал с домашни учители от малък и спрял да излиза сред бойците и обикновените хора във владенията си, Колъм нямаше тежкия шотландски акцент, който отличаваше речта на Дугал. Културният акцент обаче се пропукваше и двата гласа бяха почти неразличими, натежали от гняв.

– Докато беше на двайсет, очаквах от теб такива неща, но дяволите те взели, човече, на четирийсет и пет си!

– Е, ти не би разбирал много-много от тези неща, нали? – В тона на Дугал личеше грозна подигравка.

– Не – отсече Колъм. – И макар рядко да ми се е случвало да благодаря на Бог, може би се е смилил над мен в това. Хората неслучайно казват, че мозъкът на един мъж спира да работи, когато му стане чепът, и вече им вярвам.

Краката на нечий стол проскърцаха по каменния под.

– Ако братята Макензи имат общо един чеп и един мозък, е, аз се радвам кое от двете съм получил!

Реших, че трети участник в препирнята им щеше да е несъмнено излишен и леко отстъпих от вратата, като се обърнах да се върна по стълбището.

Звукът на шумолящи поли от първата площадка ме спря рязко. Не исках да ме намерят пред стаята на главатаря, затова се обърнах към вратата. Тази площадка беше широка и едната стена бе почти изцяло покрита с гоблен. Краката ми щяха да се виждат, но нямаше какво да се стори.

Спотаена като плъх зад плата, чух стъпките отдолу да се забавят, докато приближаваха вратата. След това спряха в далечния край на площадката, когато неизвестният посетител осъзна, като мен, личния характер на разговора между двамата братя.

– Не – говореше Колъм, вече по-спокоен. – Не, разбира се, че не. Жената е вещица, или каквото там е най-близо до това.

– Да, но... – Думите на Дугал бяха нетърпеливо прекъснати от брат му.

– Казах да се погрижиш, човече. Не го мисли, малки брат­ко, ще се погрижа да има справедливост.

В гласа на Колъм се прокрадваше неохотно съчувствие.