Друговремец

– Значи това е станало с лекарството ми, диване такова! – С ръце на хълбоците, тя поклати глава и зелените ѝ обеци заискриха като светулки. – Най-хубавото, което съм правила!

– О, беше много ефикасно – увери я той през смутен смях.

– Не се и съмнявам! Като си помисля какво е сторил с вът­решностите ти целият този сироп. Дано си е струвало. Сигурно за нищо не си ставал дни след това.

Той поклати глава.

– Така е, но това значеше, че не ставам и за Негова Светлост. Никак не се противеше, когато го помолих да си отида. Но знаех, че не мога да го сторя два пъти, затова щом крампите поотминаха, скочих на кон и избягах. Дълго време яздих до дома, защото трябваше да спирам на всеки десет минути, но вечерта на следващия ден си бях вкъщи.

Дугал направи знак за още една кана бира, която се предаде от ръка на ръка до Джейми.

– Да, баща ти ми писа, че си научил достатъчно за живота в замъка за момента – каза той с горчива усмивка. – Стори ми се, че долавям в писмото му особен тон, който тогава не разбрах какво значи.

– Е, дано сте приготвила още смокинов сироп, госпожо Фиц – прекъсна го Рупърт, като я сръчка в ребрата. – Негова Светлост ще пристигне след ден-два. Или разчиташ жена ти да те пази, Джейми? – Изгледа ме преценяващо. – Май ще се наложи ти да я пазиш. Чувам, че прислужникът на херцога не споделя предпочитанията на Негова Светлост, но е също толкова неумолим.

Джейми се изправи от пейката и ми подаде ръка. Прегърна ме през раменете и се усмихна на Рупърт.

– Е, тогава с теб ще трябва да се бием гръб в гръб.

Рупърт ококори очи ужасен.

– Гръб в гръб! – възкликна. – Знаех си, че сме забравили да ти кажем нещо преди сватбата, момко! Нищо чудно, че още не е бременна!

Джейми ме стисна за рамото и ме обърна към арката, откъдето избягахме, сподиряни от смях и вулгарни препоръки.

В тъмния коридор отвън Джейми се опря на камъните и се преви от смях. Неспособна да стоя, и аз приклекнах до него, хилейки се безпомощно.

– Не си му казала, нали? – успя накрая да промълви Джейми.

Поклатих глава.

– Не, разбира се, че не.

Докато още хриптях, подхванах ръката му и той ме изправи. Отпуснах се на гърдите му.

– Да видим дали сега ще го направя както трябва. – Обхвана лицето ми с длани и притисна чело в моето. Лицето му беше толкова близо, че очите му се превърнаха в едно голямо яркосиньо петно и усещах дъха му по брадичката си.

– Лице в лице. Така ли? – Веселието отмираше в кръвта ми, заменено от нещо съвсем друго и също толкова силно. Докоснах устните му с език и ръцете ми бяха заети по-надолу.

– Лицата не са най-важните части, но се учиш.