Последният оракул
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният оракул». Краткое содержание книги:
Международен мозъчен тръст от учени, известни като Язоновците, е открил начин да манипулира и подсилва изкуствено способностите на аутистични деца, които проявяват специални таланти — в математиката, статистическите науки, изобразителното изкуство. Само че не са предвидили един неочакван страничен ефект от експеримента. Преди той да бъде проучен докрай, група ренегати сред Язоновците започва свои тайни експерименти с най-талантливите от децата. Целта им — да създадат глобален пророк на новото хилядолетие, когото да контролират и с чиято помощ да поведат човечеството към нова ера на световен мир… мир по собствените им мерки.
За да спре Язоновците, командир Грей Пиърс от Сигма форс се наема да разбули загадката на едни от най-прочутите прорицания в човешката история — тези на Делфийския оракул. Но може ли миналото да спаси бъдещето?
Всички освен едно.
Грей пое по друг дълъг коридор и тръгна към самостоятелната стая в дъното. Вратата беше отворена. Отвътре се чуваха гласове.
Грей почука тихо и влезе. В стаята имаше легло и малък кът за игра с жълта пластмасова маса и детски столчета. Д-р Лиза Камингс стоеше права в стаята и отбелязваше нещо в болничния картон. От присъствието на Лиза имаше двойна полза — с медицинското си образование тя помагаше на хирурзите и лекарите, като в същото време държеше Пейнтър в течение на нещата.
Саша седеше на масата и рисуваше. Беше с розова шапчица на обръснатата глава.
— Господин Грей! — извика тя, скочи като зайче от стола си, изприпка при него и обви с ръце крака му.
Той я потупа по рамото.
Също като него и Саша идваше често тук да види брат си.
Пьотър седеше в инвалидна количка до прозореца, вперил поглед в здрача навън. Седеше като манекен на витрина. С неестествено изправен гръб, неподвижен, нереагиращ.
— Някаква промяна? — попита Грей и кимна към картона в ръцете на Лиза.
— Всъщност има известен напредък. Вече приема храна с лъжичка. Бебешка храна. Все едно се е вдетинил. Лекарите се надяват, че с времето мозъкът му ще се синхронизира с тялото.
Грей се надяваше да са прави. Момчето беше спасило света, жертвайки себе си.
— Грей, сложи го да легне и ще те оставим малко насаме с него.
Грей кимна.
— Хайде, Саша, да се връщаме в твоята стая.
— Чакай! — Саша пусна крака на Грей и изтича при Пьотър.
— Кажи му лека нощ и да тръгваме — настоя Лиза.
Саша целуна брат си по бузата, после изприпка обратно при Грей и вдигна ръце.
Грей коленичи, целуна я и подаде на свой ред бузата си. Тя му лепна бърза целувка, после сграбчи мекото на ухото му. Наведе се близо и прошепна:
— Пьотър не е там — обяви съзаклятнически. — Има друг някой в главата му. Но аз пак си го обичам.
Студени тръпки полазиха по гръбнака на Грей. Изглежда Саша беше чула какво си говорят лекарите. Прогнозите им не бяха добри. Дори да се върнеше в някаква степен към нормалния живот, Пьотър никога нямаше да е същото момче.
Грей потърка утешително ръката й, но не каза нищо, защото не искаше да я залъгва с празни надежди. По добре да се нагоди към реалностите по своя си начин.
— Саша — подкани я отново Лиза.
— Чакай! — Саша хукна отново, този път към масичката. — Имам нещо за господин Грей. — И разрови купчинката листове.
Грей зачака, все така на едно коляно.
— Май наистина не й се ляга — каза с усмивка Лиза. Момичето се върна бегом с откъснат от книжката й за оцветяване лист. Вдигна го към Грей и каза гордо:
— Ето.
Грей погледна рисунката. Клоун. Саша го беше оцветила идеално, дори беше добавила някой и друг нюанс от себе си, така че сега клоунът изглеждаше едновременно и тъжен, и леко зловещ. Явно беше запазила част от таланта си на художник.
Саша се наведе отново към ухото му.
— Ти ще умреш.
Грей се стресна не на шега от казаното, макар че в думите на детето нямаше заплаха, а тонът му беше прозвучал съвсем делово, сякаш говореше за времето. Навярно Саша търсеше несъзнателно начин да се справи с идеята за смъртта. Беше се нагледала на смърт, а сега и братчето й висеше на границата между света на живите и на умрелите.
Грей не знаеше какво да каже. Но със сигурност нямаше да я лъже. Изправи се, но не свали ръка от рамото й.
— Всички умираме рано или късно, Саша. Така стоят нещата.
Тя въздъхна театрално като всяко дете, което възрастните вбесяват със своята липса на съобразителност.
— Не, глупчо. — Тя посочи рисунката. — Трябва да внимаваш с това! Затова ти я нарисувах!…
Лиза посочи вратата.
— Достатъчно, Саша. Време е за лягане.
— Чакай!
— Не.
Детето изкриви лице в трагична гримаса и остави Лиза да го повлече към вратата, като махаше енергично на Грей.
След като излязоха, Грей отиде при Пьотър. Обичаше да седи с момчето, да му напомня с присъствието си, че хората не са го забравили, че саможертвата му ще се помни. Идваше и заради Монк. Между двамата се беше породило нещо специално и Грей се чувстваше задължен да прави компания на Пьотър вместо приятеля си.
Но най-важното, посещенията му тук бяха като балсам за собственото му сърце. Когато седеше с момчето, го обземаше странно спокойствие, за което нямаше логично обяснение. Освен ако някаква част от емпатичната аура на детето не се беше запазила.
Седна и се замисли за всичко, което се беше случило. Спомни си как Пьотър беше издърпал Монк зад ъгъла в онзи подземен коридор — когато Монк го простреля в рамото, без да подозира кой стои насреща му. Сега вече Грей знаеше какво е станало. Сестрата на Пьотър беше спасила живота на Монк с рисунките си и неволно го беше изтръгнала от живота на семейството и приятелите му. После Пьотър го беше върнал, както се връща гаечен ключ, взет назаем от кутията с инструменти на съседа.