Последният оракул
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният оракул». Краткое содержание книги:
Международен мозъчен тръст от учени, известни като Язоновците, е открил начин да манипулира и подсилва изкуствено способностите на аутистични деца, които проявяват специални таланти — в математиката, статистическите науки, изобразителното изкуство. Само че не са предвидили един неочакван страничен ефект от експеримента. Преди той да бъде проучен докрай, група ренегати сред Язоновците започва свои тайни експерименти с най-талантливите от децата. Целта им — да създадат глобален пророк на новото хилядолетие, когото да контролират и с чиято помощ да поведат човечеството към нова ера на световен мир… мир по собствените им мерки.
За да спре Язоновците, командир Грей Пиърс от Сигма форс се наема да разбули загадката на едни от най-прочутите прорицания в човешката история — тези на Делфийския оракул. Но може ли миналото да спаси бъдещето?
— Т’ва маймуна ли е бе? — възкликна Ковалски и отстъпи назад.
— Човекоподобно — поправи го с въздишка Росауро, сякаш й беше писнало да го поправя непрекъснато. — Шимпанзе.
— Това е Марта — каза Монк.
Грей чу болката в гласа му. Радиацията в пещерата сигурно беше убийствена. Дребната фигура се движеше бавно, подхлъзваше се, помагаше си несръчно с предните крака — радиацията вече я убиваше.
— Какво се опитва да направи? — попита Грей.
— Опитва се да спаси всички ни — отговори Монк.
Пьотър остана с Марта. Придърпа нейния пламък близо до своя, не толкова, че да го погълне, но достатъчно, за да подхранва силите й, да я насочва, да знае Марта, че не е сама. Тази близост му позволяваше и да надзърта през очите й, да чете чрез нейните по-остри сетива.
Видя ревящия воден стълб. Усещаше как радиацията пие силите на Марта. Въздухът миришеше на гниеща риба — плашеше до смърт и двама им. Той и потокът от тъмна вода, който познаваха от споделените си кошмари.
По-смъртоносен от всяка река.
Но заедно, двамата се изправиха пред него.
Марта заобиколи зейналата дупка, която поглъщаше жадно водата. Трябваше да сложат край на това.
Имаше само един начин.
Пьотър знаеше и го каза на Марта. Константин му бе обяснил подробно как работи всичко тук — казал му беше за взривните заряди, за радиопредавателите, за гигантския торпеден затвор с форма на ирис.
Казал му беше и за ръчката.
Марта нямаше нужда от помощ. Погледът й се спря на стоманения прът зад една от машините. Ръчката можеше да затвори торпедния шлюз и да спре притока на отровата към земните недра. Пьотър усети тихите звуци на страх, които напираха в гърлото й. Усети ги под собствените си ребра.
„Можеш да го направиш, Марта…“
Тя се бореше, кожата й гореше, козината й падаше като борови иглички, кокалчетата на ръцете й се покриваха с мехури при допира с пръските вода по скалния под.
Пьотър вдъхна сила в пламъка на сърцето й.
Марта посегна към ръчката. Беше дръпната до долу, почти опираше в пода. Трябваше да я вдигнат до вертикална позиция. Марта пъхна рамото си под стоманения прът, подхвана го с двете си ръце й напрегна крака.
Ръчката не помръдна.
Пьотър усещаше напрежението в гърба й, в краката й, в сърцето й; усещаше смъртта, напираща към нея откъм радиоактивния воден стълб.
Пламъкът й потрепна в шепите му.
„Марта…“
Ала ръчката не помръдваше.
Монк гледаше как Марта се бори с ръчката. Беше твърде слаба. Проклетият прът не помръдваше. Дишането на Пьотър се затрудни — момчето споделяше страха и болката на старото шимпанзе.
— Защо не помръдва? — попита Грей.
— Хайде, маймуно проклета! — изкрещя Ковалски. Монк се приведе по-близо и на свой ред сложи длан на екрана. Опита се да си спомни какво беше видял в пещерата, когато самият той притича оттам. И докато стискаше напрегнато очи, остра болка като от токов удар прониза главата му. Примигнаха образи от друго време и място.
„… мъж, покрит с въглищен прах… шеметно спускане с вагонетка за руда… широка бяла усмивка разцепва напластеното с прах лице… браво, моето момче!… точно като татко…“
И изчезнаха.
Монк се напрегна да задържи нещо, но точно като сън преди събуждане, споменът започна да изтлява, да се сипе като пясък през пръстите. Защо точно този спомен беше изскочил на повърхността? Дали защото в него бе заровено нещо важно?
И докато споменът избледняваше, Монк мерна за миг онзи покрит с въглищен прах мъж да забавя скоростта на вагонетката, като стисва…
— Ръчната спирачка! — ахна той.
Върна се трескаво към малкото, което беше видял на минаване през пещерата. Представи си ръчката. В края й имаше ръкохватка — за по-голямо удобство.
Обърна се към Пьотър. Наведе се и прошепна в малкото горещо ухо:
— Марта трябва да хване края на лоста. И да стисне ръкохватката. Тогава ще вдигне лесно пръта.
Пьотър не трепна, не реагира, сякаш не го беше чул. А може би наистина не можеше да го чуе. По някакъв начин Монк трябваше да привлече вниманието му.
Сякаш разбрала объркването му, жената Росауро застана до него.
— Как общуват помежду си? Чрез телепатия ли?
— Не, по-скоро чрез емнатия. Споделят емоции. И преди съм ги виждал да го правят. Макар и не от такова разстояние.
— Тогава ще трябва да стигнеш до него по същия начин.
Монк я изгледа, сякаш е луда.
— Росауро е специалист по неврология — вметна Грей. — По-добре я послушай.
Жената заговори бавно:
— Същността на емпатията са усещанията, включително и осезанието. Може би ще успееш да стигнеш до него по същия начин. Трябва ти нещо, което го успокоява. Нещо, което да ти отвори пътека.