Шалом убиецо
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Шалом убиецо». Краткое содержание книги:
Преди някой да може да реагира, той постави лявата си ръка върху тила на затворника. После хвана с дясната един кичур от къдриците и дръпна с всичка сила.
Затворникът изкрещя.
— Проклет маниак! — извика един от пазачите и се хвърли напред, но Ейтан вече беше вдигнал кичура косми към светлината. Ако това наистина е Камил, в основата при корените цветът трябваше да е тъмен.
— Не! — изсъска, когато ръцете на охраната посегнаха към него. Той се отдръпна и скочи пред затворника.
Сега мъжът се дръпна назад. Опита да извие глава и започна да псува на арабски. Но Ейтан успя да хване лицето му, посегна с другата ръка към дъговидния белег и дръпна здраво кожата. След това вдигна пръстите си, лепкави от разтвореното в спирт лепило, и ги помириса, докато Баум, Хайнц, Бен-Цион и цялата група от заседателната зала нахлуха в стаята за разпити с дружни викове.
— Какво правиш, дявол да го вземе?
— Екщайн, проклет маниак!
— Махнете го оттук!
Ейтан усети ръцете си извити зад гърба, но с последните си сили извика отново:
— Не! — После се изтръгна и вдигна лявата си ръка колкото можеше нагоре. С едно силно движение той блъсна затворника по тила. Главата на човека падна напред към гърдите му.
— По дяволите! — гръмна гласът на Ицик сред шумотевицата. — Хванете го!
— Това не е той! — изкрещя Ейтан сред бъркотията от ръце, опитващи се да го удържат. Трима агенти се мъчеха да го повалят на пода и да го удържат като луд за връзване.
— Това не е той, идиоти такива! — крещеше Ейтан и размахваше ръце, за да се освободи. — Това е естественият цвят на косата му! И белегът му е фалшив!
— Стоооп! — изкрещя Бени Баум командата и цялата лудост престана в миг. Всички замръзнаха по местата си. Бяха военни, а един майор току-що им беше креснал да спрат.
Баум прескочи купчината паднали, вдигнал ръце, за да успокои поне временно атмосферата.
— Какво каза, Ейтан?
— Това не е Камил! — Сега Ейтан крещеше яростно. — Пуснете ме, проклети да сте!
Бени хвана ръката на Ейтан и дръпна капитана да се изправи. Ейтан веднага се нахвърли пак върху затворника, но този път никой не го спря.
Сега мъжът се беше отпуснал на стола и гледаше в краката си. Дишаше тежко. Опита да се дръпне, когато Ейтан отново посегна към лицето му, но когато израелецът каза „свършено е“ на арабски, затворникът бавно вдигна глава.
Ейтан се вгледа в очите му. После изпъшка.
— Той не носи контактни лещи.
— И какво от това? — изкрещя му Бен-Цион, разярен, че кошмарът му се завръща като проклятие.
— Този има кафяви очи, Ицик — изръмжа Ейтан и посочи с пръст лицето на затворника. — Амар Камил е със зелени очи, за Бога!
Всички в стаята мълчаха. Дванадесетте мъже гледаха Екщайн като ученици, хванати в лъжа от учителя си.
Ейтан дишаше като туберкулозен. Ризата му беше измачкана, коляното гореше, юмруците му бяха стиснати.
— Къде е Ети? — прошепна той.
Никой не му отговори.
Хайнц се извърна.
Затворникът го погледна и се ухили.
От гърлото на Ейтан излезе рев като от ранена пантера. Той се хвърли към вратата, като си проправи път през групата с юмруци. Изхвърча от сградата заедно с Баум и целия антураж от агенти, които хукнаха към колите си и закрещяха безсмислени заповеди един към друг.
Ети Данцигер беше мъртва.
По времето, когато Ейтан стигна до апартамента й, Ицик вече се беше свързал по радиото с екип на Шабак, който да отиде на проверка. Хората от ДСС чакаха на малка група на стълбите пред отворената врата и по лицата им личеше какво са намерили.
Бени се опита да го задържи, за да не влиза, но той го отблъсна и се натъкна на сцената, която никога повече нямаше да излезе от ума му, независимо какви ужаси можеха да го очакват в бъдеще.
Апартаментът беше в безпорядък. Масичката с напитките лежеше обърната, подът покрит с парчета счупени стъкла, някои с етикети и локва от невъобразим коктейл. Възглавниците бяха изхвърлени от дивана, дървената масичка — на парчета. Една от френските врати към спалнята беше паднала от пантите си, а стъклото й счупено от глава или юмрук.
Не е било лесно да я убие…
Ейтан пристъпи напред. Краката му тежаха като олово, а дъхът му свиреше. Спалнята беше тъмна, но когато се приближи, видя гънките на бялата кувертюра. От края й върху паркета капеше бавно червена струйка, а под плата се виждаше едно от малките й стъпала, насочено към тавана.