Шалом убиецо

Сега Ейтан подкара по-бързо. Представяше си как би се чувствал на мястото на Жорж. Взе левия завой при Гуш Ецион и се насочи по извития път към Бейт Фаджар. Прашната през лятото пръст сега се беше превърнала в кал и скитащите наоколо кози едва измъкваха копитата си от лепкавата земя.

Ниските каменни къщи блестяха, измити от дъжда. Синьозелените им врати бяха прясно боядисани. С помощта на Бадаш Ейтан беше изпратил съобщение до семейството на Жорж, защото искаше палестинецът да бъде посрещнат както се полага. Върху далечния покрив на дома на Масуд, издигащ се самотно върху селския хълм, се развяваха по вятъра две от забранените палестински знамена. Циментовата арка на портата беше украсена с цветя.

Ейтан спря колата на известно разстояние от къщата. Той нямаше да участва в празника, нямаше да се намесва в радостното завръщане у дома. Нямаше нужда от това.

Жорж остана за момент в колата. Задъхан, загледан напред. Не подобаваше да показва чувствата си нито пред своя „шофьор“, нито пред селото си.

— Ще ви се наложи да ни я дадете, знаеш, нали? — тихо каза Жорж.

Ейтан го разбра.

— Знам — отговори той.

— Духа лош вятър — тъжно изрече Жорж. Гласът му не изразяваше предупреждение или заплаха. По-скоро съжаление. — Чувствам го в мислите на хората, в шепота им из килиите.

Ейтан кимна. Всъщност имаше слухове за надигаща се буря. Палестинците не искаха повече да чакат Арафат. Напоследък Ури Бадаш често говореше за това. Агентите му в териториите бяха неспокойни като животни преди земетресение.