ПРОЛОГ
Богенхаузен
Януари 1985 година
В мига, когато Екхард дръпна спусъка, разбра, че убива не онзи, когото трябва.
Това се случи само за част от секундата. Но пък беше един от онези мигове в живота на човека, когато другото измерение като че ли измества реалността и жестоко удължава мигновението на болката, за да може тя да бъде усетена с цялата й мъчителна сила.
Екстазът като че ли отминава светкавично.
А мъката продължава…
Екхард винаги щеше да си спомня този миг, изпълнен с мъка. Първоначално се чувстваше разпънат от омразата. Но в частицата от секундата, когато осъзнаването започна да се заражда някъде в мозъка му, тя внезапно и инстинктивно се дръпна. Болката от грешката блъсна очните му дъна като внезапен удар от джудо, свалил бореца върху пода.
Да, беше убивал и преди. Правил го беше в бой, сред яростта на атаката, дима, автоматните откоси и писъците. Всъщност беше убивал и по друг начин. Тайно, с черната воля на диверсант, далеч от бойното поле, но приел, че такава е работата му. Пък и това не беше първото му убийство от упор.
Но преди Екхард винаги беше сигурен, че каузата му е справедлива, че мишената е истинската, че жертвата му заслужава съдбата си. И в миналото тези сблъсъци лице в лице, човешките мишени на Групата, бяха показвали онези инстинктивни реакции, които потвърждаваха правилността на насилственото им унищожаване. Шок. Ужас. Ярост. И разбира се, объркване, преди да умрат.
Сега, ако наистина има Бог на небето и ако природата и очите не го лъжеха, Екхард разбираше, че изкривеното лице на този човек показва нещо ужасяващо различно…
Пълно и неподправено учудване.
И така, за пореден път мерникът на Екхард се оказа точен. Съвсем точен. Той разбра, че е допуснал най-голямата грешка в живота си. Знаеше го със същата увереност, както че нощта скоро ще се спусне над Мюнхен. Но беше твърде късно. Куршумът излетя от цевта. Вече не можеше да бъде върнат, също както никой не би могъл да спре добрия, макар и най-дисциплиниран кон, след като звънецът на състезанието е дръннал и той е излетял от вратичката си към финиша.
Но като професионалист, отдал себе си на борбата, трениран да потиска всички съмнения в такъв важен момент, Екхард продължи атаката. Не виждаше, а по-скоро усещаше Райнер Люкман до себе си. Цевта на беретата на Люкман се движеше някъде в периферното му зрение, като подскачаше леко и издухваше сивкав дим, докато Райнер изпразваше пистолета си. Екхард виждаше и собственото си оръжие, трепкащо в стиснатите му ръце. Въпреки волята си той цяла вечност гледа лицето на погрешния човек, докато жертвата вдигаше ръце да се прикрие, а после тежко се строполи върху тротоара, а от кафявия хартиен плик върху краката, покрити с фин, вълнен панталон, се разсипаха пресните, току-що купени кифлички.
Екхард пристъпи напред. Виждаше собствените си ръце, които насочваха беретата му надолу към гърдите на човека. Чуваше нечий далечен писък. Някой, който гледа порнографията на насилието. Разбираше, че този човек вече цял живот ще споделя собствения му ужас.
Той изстреля още три куршума.
