Записки по българските въстания
- Автор: Стоянов Захари
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки по българските въстания». Краткое содержание книги:
Бързи куриери полетяха да отнесат тия прокламации на четирите страни, както в района на четвърти окръг, така и по другите: Търновски, Врачански и Сливенски окръзи.76
Преди да тръгнат селяните за своите села, Бенковски ги събра на едно място и им прочете следующите наставления:
— Щом пристигнете в селото си, първата ви длъжност ще бъде да разкажете всичко на комитета, каквото видяхте да стана в Панагюрище. После ще изколите селските пъдари (които обикновено биват турци), ще забийте черковните клепала, да се приберат всичките хора в черква, на които дядо поп трябва да прочете накървавеното писмо.
Когато забележих на Бенковски защо той дава подобни заповеди да убиват всичките пъдари без разлика — между които твърде е възможно да има и добри хора, — той отговори, че това е една бунтовническа тънкост, недостъпна за всеки ум.
— Аз съм уверен — прибави той, без да го чуе някой отстрана, — че при най-малката несполука от наша страна тия, които гледаш да се прегръщат напредя ни, ще захвърлят пушката и изново ще да преклонят глава пред ятагана на тиранина, а особено селските ни бунтовници. Друга е работата, когато се намърси селото им с няколко трупове. Като виновати, тия ще бъдат по-ревностни от тебе и от мене. Има и друго: докато окото на петстотингодишния роб не се накървави, докато не се възбуди в него жаждата за отмъщение, той не върши работа. Тежко нещо е да бъде човек бунтовник!…
— Пазете се, турци има в хамбара, с оръжие! — извикаха в това време много гласове, като обърнаха срещу хамбарските врата своите пушки.
— Брадви, брадви! Скоро донесете брадви, за да строшим вратата! — викаше разпалената тълпа, като че сам султанът да беше се затворил в казаните хамбари.
Тия хамбари са срещу моста на кьошето.
Брадвите се донесоха на часа, с които няколко души на минутата още търкулнаха вратата на земята. Около стотина шишинета, насочени към зяпналата вече врата, изплюха своите нажежени куршуми, които приплющяха в сухите дъски. Болезнено охкане се издаде из хамбарските тъмни кьошета, между които, за разнообразие, чу се и български глас.
— Оли-ле, майчице! Отидох! — говореше тоя глас.
Последният нещастник действително излезе наш българин, когото един куршум беше лизнал така безпощадно, щото едното му ухо бе увиснало като обица.
— Що търсиш, скатино, из тъмните кьошета, заедно с душманите, когато се весели целият християнски свят? — питаше Бенковски малодушната жертва.
— Уплаших се, чорбаджи — отговаряше той, като гледаше повече на алената кръв, която шуртеше по дрехите му.
Останалите жертви, които бяха турци, мерили от по-напред ечемик в хамбара, гдето и сполучили да се изкрият сиромасите след нашето появявание. Те бяха невинна жертва на пламналите страсти; но кой им бе крив? Историческите събития нямат милост…
Между това слънцето наближаваше да се скрие на запад и всеки мислеше, че с него заедно си отива и омразното робство. Наближаваше часът 12 по турски, а броят на въстаниците се увеличаваше постъпенно, възхищението вземаше по-голям размер, „да живей“ се произнасяше по-гръмогласно. Народ, мъже и жени, от разни възрасти, пълнеше мегдана. На всичките главите бяха украсени със здравец, пушките им, ножовете, тъй щото отдалеч представляваха раззеленена гора. Всеки искаше да излезе навън, да подиша свободно и да види българските юнаци. Едни пееха, други плачеха (от радост, разбира се), трети декламираха и ораторствуваха, като описваха с най-черни краски нашите теглила и страдания и успеха ни за в бъдеще; а евтиното „да живей!“ и „смърт на тиранина!“ кънтяха по четирите краища на селото.
Народът и въстаниците, които се натискаха по мегдана, приличаха на развълнувано море. Тия не щяха да знаят от нищо, двама души нямаше, които да разсъждават сериозно, всичките кълняха турското царство н оплакваха миналите тежки съдбини на България, като човек, който до вчера е стоял вързан в синджири неправедно и чак сега се е освободил. Пред вид на всичко това неволно се замисляше човек как ще да бъде възможно да се турят в ред тия разпалени глави, които дотолкова се пръскаха и вълнуваха, щото който и да излезеше напредя им, малко щеше да им подействува.
Пак повтарям да кажа: грях да бъде на душата на оня доктринар-педант, който си криви устата да иска благоразумие от въстаналия за свещени права и свобода народ. Народите в своите общи стремления не приличат на сбирщина солдати, не са хайдушка тайфа, да кроят и планират какви хитрости и измами да употреблят, за да нападнат по-безопасно на своята жертва.
76
Да ви разкажа един оригинален случай, който стана с едного от тия куриери — разпространители на прокламациите, — изпратен до II Врачански окръг. Той имал хубаво изработена тояга, издълбана вътре като шишине, в която туря кървавото писмо, и се отправя за определеното място. Отсам Златица срещат го на пътя няколко души османлии, които го претърсили за едно, за друго из пояса и джебовете, взели му тютюневата кесия, ножчето, няколко гроша пари, които имал отгоре си, и след като му ударили една плесница, пуснали го да си върви. Няма съмнение, че нашият куриер е останал благодарен от тая османлийска шега. На едного обаче от тия турци станало желно защо той да не опита такава изгладена тояга от гърба на нейния притежател. „Чакай бе, пезевенк“ (в турско време тая дума съответствуваше намясто господин в отношение на българите) — казва той и куриерът се спрял да чака, облян като с гореща вода. Какво е било опитванието, всеки може да си въобрази от това само обстоятелство, че дряновата тояга се пречупила още на първия удар и кървавото писмо отскочило настрана. „Спрете се, аркадашлар“ — извикал опитвачът на своите другари, за да се повърнат тия изново. Като какво е станало отпосле с бедния куриер, може да си представи само оня, който е имал честта да бъде бунтовник в турско време. Името на тоя злощастник, ако помня добре, е Тодор Москов, изпратен от Коприщица. Той биде осъден на заточение за куриерската си постъпка.